Зацепих.
— О, Господи! Ти си този, който е осигурил С4.
— Казваш го така, сякаш е много лесно — намръщи се баща ми. — Доста трудно е да се снабдиш с подобно нещо.
Търпението на Дмитрий се изчерпваше.
— Отнася се до всички: Роуз трябва да тръгне сега. Тя е в опасност. Ако се наложи, ще я извлека насила оттук.
— Не е нужно ти да идваш с мен! — изстрелях към него, донякъде обидена от увереността му, че присъствието му е един вид даденост. Изплуваха спомените от последната ни караница, когато той ми заяви, че не би могъл да ме обича и дори не желае да сме приятели. — Аз ще се погрижа за себе си. Не е нужно и друг да си навлича неприятности. Дай ми ключовете.
Вместо това Дмитрий ме удостои с един от онези съжалителни погледи, с които искаше да ми каже, че според него се държа абсурдно. Все едно отново бяхме в академията „Свети Владимир“.
— Роуз, едва ли мога да си навлека повече неприятности. Някой трябва да бъде нарочен за помощник при бягството ти и аз съм най-добрият избор.
Не бях толкова сигурна в това. Ако Татяна наистина беше постигнала напредък в убеждаването на останалите, че Дмитрий не е заплаха, тази щуротия щеше да съсипе всичко.
— Върви — подкани ме Еди и ме изненада с кратка прегръдка. — Ще държим връзка чрез Лиса. — Осъзнах, че водя изгубена битка с тази група. Наистина беше време да тръгвам.
Прегърнах Михаил и промърморих в ухото му:
— Благодаря ти. Благодаря ти за помощта. Кълна се, че ще я намеря. Ще открием Соня. — Той ми се усмихна тъжно и не отговори.
Най-трудно бе сбогуването с Ейдриън. Виждах, че и за него е трудно, въпреки безгрижната му усмивка. Не би могъл да е щастлив, че заминавам с Дмитрий. Нашата прегръдка продължи малко по-дълго и той докосна устните ми с нежна, макар и кратка целувка. Едва се сдържах да не се разплача, като осъзнах колко смел беше той тази вечер. Искаше ми се да може да дойде с мен, но знаех, че тук ще е в безопасност.
— Ейдриън, благодаря ти за…
Той вдигна ръка.
— Това не е сбогуване, малък дампир. Ще те видя в сънищата ти.
— Ако останеш достатъчно трезвен.
Той ми смигна.
— Заради теб може и да го направя.
Прекъсна ни мощен трясък и видях проблясък на светлина от дясната ми страна. Онези, които бяха близо до другите гаражи, се разкрещяха.
— Ето, виждаш ли? — попита Ейб, видимо доволен от себе си. — Новият портал. Точно навреме.
Прегърнах го неохотно и се изненадах, когато той не се отдръпна веднага. Усмихна ми се… с обич.
— Ах, дъще — пророни. — На осемнадесет и вече си обвинена в убийство, оказала си помощ на осъдени престъпници и си оставила след себе си повече мъртъвци, отколкото мнозина пазители някога ще видят. — Замълча. — Не бих могъл да съм по-горд.
Завъртях очи.
— Довиждане, старче. И благодаря. — Не си дадох труд да го попитам за „осъдените престъпници“. Ейб не беше глупав. Бях го разпитвала за затвор, в който наскоро след това бяха проникнали, и навярно се бе досетил кой стои зад бягството на Виктор.
След миг двамата с Дмитрий вече бяхме в колата, която се носеше с пълна скорост към новия „портал“ на Ейб. Мъчно ми беше, че не можах да се сбогувам с Лиса. Заради връзката никога не сме напълно разделени, но тя не можеше да замени личното общуване. Обаче си струваше, след като по този начин тя щеше да остане чиста и никой нямаше да я свърже с бягството ми. Поне се надявах.
Както винаги, шофираше Дмитрий, което продължавах да смятам за нечестно. Едно беше, когато бях негова ученичка, но сега? Никога ли нямаше да ми даде да карам? Предполагам, че сега не беше най-подходящото време да го обсъждаме — особено след като не възнамерявах двамата да останем заедно за дълго.
Неколцина бяха дошли да видят взривената стена, но никой от пазителите все още не се бе появил. Дмитрий премина през зейналата в стената дупка също толкова впечатляващо, както и Еди, когато профуча през дървената бариера, заграждаща пътя пред портала на затвора Тарасов, само че хондата сивик не се справи така добре с неравния, тревист терен, както джипът в Аляска. Проблемът, когато правиш собствен изход, е, че не върви заедно с ново шосе. Имаше някои неща, невъзможни дори и за Ейб.
— Защо колата за бягството ни е хонда сивик? — попитах. — Не е особено добра за изровени черни пътища.
Дмитрий не ме погледна, а продължи да управлява колата по неравния път към главното шосе.