— Ако ни залови полицията, това няма ли да създаде някои проблеми?
— Алхимиците ще оправят всичко и ще се погрижат да ни върнат на мороите.
Алхимиците. Трябваше да се досетя, че и те ще се замесят. Те бяха тайно общество от човешки същества, които помагаха да се защитят интересите на мороите и дампирите, като пазеха съществуването ни в тайна от преобладаващата част на човешката раса. Разбира се, алхимиците не го правеха от добри чувства. Те ни смятаха за дяволски и противоестествени създания на мрака и повечето искаха да са сигурни, че ще останем в периферията на човешкото общество. Един избягал „престъпник“ като мен със сигурност беше проблем, за чието разрешение биха искали да помогнат на мороите.
Когато заговори отново, гласът на Дмитрий бе твърд и заповеднически, макар че очите му не бяха насочени към мен. Бяха заети да оглеждат двете страни на улицата.
— Без значение какво мислиш за решенията, които всички вземат вместо теб, без значение колко нещастна се чувстваш в тази ситуация, ти знаеш — и аз съм сигурен, че го знаеш, — че никога не съм те предавал, когато моят и твоят живот са били заложени на карта. В миналото ми вярваше. Довери ми се и сега.
Исках да възразя, че това, което каза, не беше съвсем вярно. Той ме беше предал. Когато бе победен от стригой, когато бе показал, че не е съвършен, той ме беше предал, разбивайки на пух и прах невъзможния, божествен образ, който имах за него. Но когато на карта е бил заложен моят живот? Не, винаги се е грижил да съм в безопасност. Дори докато беше стригой, никога не съм била убедена докрай, че може да ме убие. През онази нощ, когато Академията беше нападната и Дмитрий беше превърнат в стригой, той пак ми беше казал да му се подчиня, без да задавам въпроси. Това означаваше да го оставя да се бие сам със стригоите и аз се бях подчинила.
— Добре — промълвих тихо. — Ще направя каквото кажеш. Само не ми говори отвисоко. Вече не съм твоя ученичка. Вече съм ти равна.
Той отклони очи от пътя и ме погледна изненадано.
— Ти винаги си ми била равна, Роза.
Използването на нежния руски вариант на името ми ме размекна толкова много, че не можах веднага да отговоря. След секунди той отново продължи делово:
— Ето. Виждаш ли онзи киносалон?
Втренчих се надолу по улицата. Имаше толкова много ресторанти и магазини, чиито надписи проблясваха в нощта. Най-после видях какво има предвид. Кино „УЕСТЛАНД“.
— Да.
— Там ще се срещнем.
Разделяхме се? Исках да се разделим, но не по този начин. Да се разделим пред лицето на опасността, ми се струваше ужасна идея. Обаче бях обещала да не споря и продължих да слушам.
— Ако не съм там след половин час, се обади на този номер и продължавай без мен. — Дмитрий ми подаде малко листче, което извади от джоба на коженото си яке. Върху него бе надраскан непознат за мен телефонен номер.
Ако не съм там след половин час. Думите бяха толкова шокиращи, че този път не се сдържах.
— Какво искаш да кажеш с това „ако“? Ох!
Дмитрий направи рязък завой, като мина на червено и за малко не се блъсна с няколко коли. Отново се разнесоха изсвирвания на клаксони, но завоят беше толкова внезапен, че нашата опашка не успя да се справи. Видях как преследвачите ни продължиха по главното шосе със светещи стопове, докато търсеха къде да обърнат.
Дмитрий влезе в малък паркинг. Беше пълен с коли и аз погледнах часовника, за да добия представа за човешкото време. Беше почти осем часът вечерта. Началото на деня за мороите, началото на времето за развлечения за хората. Той мина покрай няколко входа за мола, накрая избра един и спря. С плавно движение слезе от колата и аз го последвах, без да се помайвам.
— Тук ще се разделим — каза Дмитрий, докато тичаше към вратите. — Движи се бързо, но след като влезеш вътре, не бягай. Не привличай внимание. Слей се с тълпата. Помотай се малко, после излез от който и да е изход, но не от този. Движи се близо до групи от хора, а след това се насочи към киното. — Влязохме в търговския център. — Върви!
Сякаш се боеше, че няма да помръдна, Дмитрий ме бутна леко към ескалатора, след което се насочи към първия етаж. Една част от мен, която се чувстваше смаяна от внезапния поток от хора, светлини и оживление, искаше да замръзне на място. Обаче успях да избутам тази част някъде навътре и се запътих към ескалатора. Бързите рефлекси и инстинктивните реакции бяха част от обучението ми. Бях ги усъвършенствала в училище, по време на пътуванията ми, както и с Дмитрий.