Всичко, на което ме бяха научили за това, как да се изплъзвам на някого, нахлу в главата ми. Най-много от всичко исках да се огледам наоколо, за да проверя дали ме следят, но това определено щеше да привлече внимание. Предположих, че в най-добрия случай разполагаме с две минути преднина пред преследвачите ни. Те трябваше да обърнат колата някъде, за да се върнат до мола, и при условие, че са предположили, че сме дошли в търговския център, да обикалят, докато видят колата ни. Не мислех, че в Харисбърг има достатъчен брой морой, които да призоват пазители толкова бързо. Онези, с които са разполагали, навярно се бяха разделили — някои претърсваха мола, а другите следяха изходите. Това място имаше твърде много врати, за да се осигури наблюдение на всички; моят избор за бягство щеше да си е чист късмет.
Вървях умерено бързо, промъквах се между двойките, семейства с детски колички и кискащи се тийнейджъри. Завидях на последната група. Животът им изглеждаше толкова лесен в сравнение с моя. Минах покрай обичайните за един мол магазини, регистрирайки имената им, но нищо повече. „Ан Тейлър“, „Абъркромби“, „Форевър 21“… Пред мен виждах средата на търговския център, откъдето се разклоняваха няколко коридора. Трябваше скоро да направя своя избор.
Докато минавах покрай магазин за аксесоари, изведнъж се върнах, мушнах се вътре и се престорих, че търся ленти за глава. Докато зяпах, погледнах скришом назад към главната секция на мола. Не видях нищо очебийно. Никой не бе спрял, никой не ме бе последвал в магазина. До щанда с лентите имаше кош, пълен с всякакви джунджурии, заслужаващи да бъдат изхвърлени. „Момичешка“ бейзболна шапка бе една от тях: яркорозова, отпред с огромна звезда от изкуствени диаманти. Истинска отврат.
Купих я, благодарна на пазителите, че при ареста не ми бяха взели малкото джобни. Вероятно бяха решили, че не стигат, за да подкупя някого. Освен това си купих ластик за коса, като през цялото време не изпусках от поглед вратата на магазина. Преди да изляза, вързах косата си на опашка и я прибрах под шапката. Имаше нещо глупаво в дегизирането, но косата ми беше един от най-отличителните ми белези. Беше тъмнокестенява, почти черна, и тъй като напоследък нямах възможност да я подстригвам, в момента стигаше до средата на гърба ми. Всъщност с моята коса и ръстът на Дмитрий щяхме да сме една от най-отличителните двойки, влезли тук.
Смесих се отново с купувачите и скоро стигнах до средата на мола. Тъй като не исках да показвам някакво колебание, поех наляво към „Мейсис“. Докато вървях натам, почувствах леко неудобство заради шапката и съжалих, че не разполагах с повече време, за да избера някоя по-стилна. Няколко минути по-късно, когато зърнах пазителя, останах доволна, че съм направила толкова бърз моден избор.
Той беше застанал близо до една от онези колички, които винаги са в средата на моловете, и се преструваше, че разглежда калъфите за мобилни телефони. Разпознах го заради стойката му и начина, по който се правеше, че се интересува от един калъф е десен тип зебра, докато едновременно с това зорко се оглеждаше. Освен това винаги можеш да отличиш дампирите от хората, когато се вгледаш достатъчно внимателно. В по-голямата си част двете раси изглеждат почти еднакво, но аз можех да различа някой от своите.
Постарах се да не гледам право в него и почувствах погледа му да се плъзга по мен. Не го познавах, което означаваше, че и той вероятно не ме познава. Сигурно се ръководеше от снимка, която му бяха показали, и очакваше косата ми да е най-издайническият белег. С възможно най-непукистката физиономия минах с ленива походка покрай него, зяпайки витрините, като по този начин той можеше да вижда само гърба ми и с нищо не показах, че съм издирвана бегълка. През цялото време сърцето ми биеше лудо в гърдите. Пазителите можеха да ме убият моментално, щом ме зърнат. Дали това важеше и за оживен мол? Не исках да разбера.
Когато приближих количката, леко ускорих крачка. Магазините на „Мейсис“ би трябвало да имат собствени изходи навън и сега щях да видя дали съм имала късмет, като поех в тази посока. Влязох в магазина, взех ескалатора и се насочих към изхода на партера, минавайки през много шикозна секция с готини баретки и шапки федора. Спрях не защото възнамерявах да си купя по-скъпарска шапка, а защото така имах възможност да се закача за група момичета, които също излизаха.
Напуснахме заедно магазина и очите ми бързо се приспособиха към промяната в светлината. Наоколо беше пълно с хора, но отново не видях нищо заплашително. Момичетата спряха, за да си побъбрят, като по този начин ми дадоха възможност да се ориентирам, без да приличам на изгубена. От дясно зърнах оживената улица, по която бяхме дошли двамата с Дмитрий, а оттам вече знаех как да стигна до киното. Изпуснах въздишка на облекчение и прекосих паркинга, без да спирам да се озъртам.