Колкото повече се отдалечавах от търговския център, толкова по-пуст ставаше паркингът. Заради лампите върху високите стълбове наоколо не беше съвсем тъмно, но при все това ме налегна донякъде зловещо усещане, докато наоколо ставаше все по-тихо и тихо. Вътрешният ми импулс беше да се насоча право към улицата и да поема по тротоара към киното. Беше добре осветен и имаше хора. Но миг по-късно реших, че е прекалено очебийно. Щях да прекося паркинга и да стигна много по-бързо до киното.
Оказа се вярно — почти. Киното беше съвсем наблизо, когато осъзнах, че все пак ме бяха проследили. Не много далеч пред мен сянката на единия от уличните стълбове не падаше правилно. Сянката беше прекалено широка. Някой стоеше зад стълба. Съмнявах се, че някой пазител е избрал случайно този стълб с надеждата аз или Дмитрий да минем покрай него, по-скоро това беше един от преследвачите, който ме бе видял и ми бе устроил засада.
Продължих да вървя, опитвайки се да не забавям видимо ход, макар че всеки мускул в тялото ми бе напрегнат и готов за атака. Аз трябва да нападна първа. Аз трябва да контролирам ситуацията.
Подходящият момент бе секунди преди предполагаемият от мен момент, в който преследвачът ми щеше да направи първото си движение. Скочих и го хвърлих — оказа се дампир, когото не познавах — срещу най-близката кола. Да. Изненадах го. Разбира се, изненадата беше взаимна, когато алармата на колата запищя в нощта. Трепнах, опитвайки се да не обръщам внимание на пронизителните звуци, докато стоварвах юмрука си отляво в челюстта на жертвата си. Трябваше да го обезвредя.
От силата на юмрука ми главата му се удари в колата, но той го понесе по начин, достоен за възхищение, като се изви назад в опит да се освободи. Беше силен и аз леко се олюлях, но не толкова, че да изгубя равновесие. Компенсирах силата със скорост. Отбягвах ловко всяка негова атака, но това не беше достатъчно. Онази глупава кола продължаваше да пищи и накрая щеше да привлече вниманието на другите пазители или на полицията. Или на охраната на мола.
Стрелнах се напред и заобиколих едната страна на колата, а той се спусна след мен, после спря, когато се озовахме от двете противоположни страни. Все едно две деца си играеха на гоненица. Имитирахме взаимно движенията си, докато той се опитваше да отгатне в коя посока ще поема. На мъждивата светлина видях нещо изненадващо, затъкнато в колана му: пистолет. Кръвта ми се вледени. Пазителите бяха обучени да си служат с огнестрелни оръжия, но рядко ги носеха. Сребърният кол беше нашето предпочитано оръжие. В крайна сметка работата ни беше да убиваме стригои и пистолетите не бяха ефективни за целта. Но срещу мен? Да. Пистолетът щеше да го улесни, но имах чувството, че той ще се поколебае да го използва. Пищящата аларма можеше да бъде обяснена, ако някой неочаквано приближи, но изстрел? Това неминуемо щеше да предизвика обаждане в полицията. Този тип нямаше да стреля, ако имаше друг начин, но щеше да го направи, ако не му остане избор. Това трябваше да приключи по-скоро.
Накрая се предвижих към предната част на колата. Той се опита да ме пресрещне, но тогава го изненадах, като скочих върху капака (защото, честно, на този етап едва ли алармата можеше да стане по-шумна). Възползвайки се от мига, докато все още имах това предимство, се хвърлих от колата върху него и го проснах в целия му ръст на земята. Притиснах корема му с тежестта на тялото си и обвих ръце около врата му. Той се изви в опит да ме отхвърли и почти успя. Но в крайна сметка липсата на въздух си каза думата. Спря да се движи и изпадна в безсъзнание. Пуснах го.
За един кратък миг в съзнанието ми се мярна картината от бягството ми от кралския двор, когато използвах същата техника върху Мередит. Отново я видях да лежи върху земята и ме прободе същото чувство на вина. Побързах да го пропъдя. Мередит беше добре. Мередит дори не беше тук. Нищо от онова нямаше значение. Единствено имаше значение, че този тип беше извън строя и аз трябваше да се махна оттук. Веднага.
Без да се огледам, за да проверя дали идват и други, хукнах през паркинга към киното. Спрях се чак когато се отдалечих достатъчно от виещата кола и използвах друга за прикритие. Не видях никой да тича натам, но на входа на паркинга, близо до мола, изглежда имаше някакво оживление. Не останах, за да разбера какво става. Каквото и да беше, не би могло да е добре за мен.