Две минути по-късно вече бях пред входа на киното, задъхана повече от страх, отколкото от изтощение. Да издържам на бягане, беше нещо, на което се бях научила благодарение на Дмитрий. Но къде беше Дмитрий? Посетителите се трупаха около входа. Докато чакаха за билети или обсъждаха филма, който току-що бяха гледали, някои ми хвърляха странни погледи, учудени от раздърпания ми външен вид. Никъде нямаше и следа от Дмитрий.
Нямах часовник. Колко време беше минало, откакто се разделихме? Със сигурност не и половин час. Помотах се пред киното, като се стараех да не се отделям от тълпата, оглеждайки се за Дмитрий или за още преследвачи. Нищо. Минутите се нижеха. Бръкнах в джоба и докоснах листчето с телефонния номер. Продължи без мен, бе казал той. Продължи без мен и се обади на този номер. Разбира се, нямах мобилен телефон, но това в момента беше най-малкият ми проблем…
— Роуз!
Една кола спря до тротоара. Дмитрий се бе навел от прозореца и аз едва не припаднах от облекчение. Добре де, бях далеч от припадъка. Всъщност не си губих времето, забързах към него и скочих на седалката до него. Без да промълви нито дума, той даде газ и ние профучахме по улицата обратно към главното шосе.
Отначало не си проговорихме. Той беше толкова напушен и напрегнат, че сигурно щеше да избухне и от най-малката провокация. Караше бързо, но не толкова, че да привлече вниманието на полицаите, като през цялото време поглеждаше в огледалото за обратно виждане.
— Има ли някой зад нас? — попитах накрая, когато се вляхме в трафика по магистралата.
— Не забелязвам. Ще им отнеме известно време, докато разберат с каква кола сме.
Когато влязох, не бях обърнала особено внимание, но сега забелязах, че сме в хонда акорд — поредната обикновена кола. Освен това видях, че няма ключ в стартера.
— С жица ли я запали? — попитах, сетне перифразирах въпроса. — Открадна ли я?
— Имаш интересен набор от морални принципи — отбеляза той. — Да се нахлуе в затвор — няма нищо нередно. Но кражбата на кола те възмущава.
— По-скоро съм изненадана, отколкото възмутена — промърморих и се облегнах на седалката. Въздъхнах. — Страхувах се… ами, за един момент се изплаших, че няма да дойдеш. Че са те заловили или нещо такова.
— Не. Прекарах по-голямата част от времето си да дебна и търся подходяща кола.
Последваха няколко минути в мълчание.
— Не попита как е минало при мен — изтъкнах, леко засегната.
— Нямаше нужда. Ти си тук. Само това има значение.
— Бих се.
— Виждам. Ръкавът ти е скъсан.
Погледнах надолу. Да, скъсан беше. Освен това в лудешкото си препускане бях изгубила шапката си. Не че беше голяма загуба.
— Не искаш ли да разбереш нещо за схватката?
Очите му останаха приковани в пътя пред нас.
— Вече зная. Повалила си противника си. Направила си го бързо и добре. Защото наистина си добра.
За миг се замислих над думите му. Бяха изречени сухо и делово… при все това ме накараха леко да се усмихна.
— Добре. И сега какво, генерале? Не мислиш ли, че те ще проверят докладите за откраднатите коли и ще научат регистрационния ни номер?
— Вероятно. Но дотогава ние ще имаме нова кола — такава, за която няма да имат никаква информация.
Намръщих се.
— И как ще стане това?
— След няколко часа имаме среща с някого.
— По дяволите! Наистина мразя да съм последната, която узнава всичко.
След „няколко часа“ се озовахме в Роуаноук, Вирджиния. Дотук по-голямата част от пътуването бе преминала без никакви произшествия. Но когато градът се появи, забелязах, че Дмитрий следи табелите, докато откри тази, която търсеше. Излезе от магистралата, като продължаваше да се оглежда за евентуални преследвачи, но не откри такива. Стигнахме до една търговска улица и той подкара към ресторант на „Макдоналдс“, който се отличаваше ясно от останалите заведения.
— Предполагам, че това не е почивка, за да хапнем? — попитах.
— Това — отвърна ми Дмитрий — е мястото, откъдето ще вземем следващата ни кола.
Продължи към паркинга, докато се оглеждаше за нещо, макар да си нямах идея за какво точно. Забелязах го миг преди него. В далечния край на паркинга видях жена, която се бе облегнала върху светлокафяв джип е гръб към нас. Не можех да видя много от нея, освен че носеше тъмна риза и имаше разрошена руса коса, която стигаше почти до раменете й.