— Сериозният проблем тук е, че ни се налага отново и отново да повтаряме този разговор. Отговорът на въпроса кой е убил Татяна се крие в кралския двор и тъкмо там са твоите приятели. Те ще разрешат тази загадка.
— Не съм се забъркала в лудешко преследване и търчане от щат на щат само за да се завра в някакъв гаден мотел! Колко дълго възнамеряваш да стоим в това „достатъчно отдалечено“ място?
Дмитрий скръсти ръце пред гърдите си.
— Колкото е необходимо. Имаме достатъчно средства, за да останем за неограничен период от време.
— Вероятно и джобните ще ми стигнат, за да остана тук за неограничен период от време! Но няма да стане. Трябва да правя нещо. Няма просто да се измъкна по лесния начин и да стоя със скръстени ръце.
— Оцеляването не е толкова лесно, колкото си мислиш.
— О, Господи! — изпъшках аз. — Сближил си се с Ейб, нали? Знаеш ли, когато беше стригой, ми каза да стоя далеч от него. Може би трябва да последваш собствения си съвет.
Съжалих за думите си в мига, в който ги изрекох. Видях мъката в очите му. По време на това бягство той може и да се държеше като стария Дмитрий, но времето, прекарано като стригой, все още го измъчваше.
— Съжалявам — измърморих. — Не исках да…
— Повече няма да обсъждаме това — прекъсна ме той нервно. — Лиса каза да стоим тук, така че ще стоим тук.
Гневът измести вината.
— Заради това ли го правиш? Защото Лиса ти е казала?
— Разбира се. Заклех се да й служа и да й помагам.
Това преля чашата. Достатъчно лошо беше, че когато Лиса го превърна обратно от стригой в дампир, Дмитрий смяташе, че е съвсем в реда на нещата да не се отделя от нея, докато мен ме отблъскваше. Независимо от факта, че аз бях тази, която отиде в Сибир и аз научих, че Робърт, братът на Виктор, знае как да се промени стригой… ами, очевидно тези неща нямаха значение. Изглежда само магията на Лиса имаше значение и Дмитрий се отнасяше към нея, сякаш беше някоя богиня на милосърдието, на която бе дал древен рицарски обет да й служи вярно до гроб.
— Забрави — заявих. — Няма да остана тук.
Направих три крачки към вратата и успях да сваля веригата, когато Дмитрий скочи със светкавична бързина от стола си и ме притисна към стената. Наистина, доста бавна реакция. Очаквах да ме спре, преди да съм направила втората крачка.
— Ти оставаш тук — процеди той, докато ръцете му стискаха китките ми. — Без значение дали ти харесва или не.
Е, имах няколко възможности. Разбира се, можех да остана. Можех да вися тук с дни — дори месеци — в този мотел, докато Лиса изчисти името ми. Това беше при условие, че Лиса успее да докаже, че не съм убийца и не умра от хранително отравяне от ястията в ресторант „ВЕЧЕРЯ“. Това беше най-безопасната възможност.
Другата възможност беше да извоювам свободата си, като се бия с Дмитрий. Това не беше нито лесно, нито безопасно. Освен това щеше да бъде предизвикателство, защото трябваше да се бия с него и да избягам, без да го убия или нараня сериозно.
Или да зарежа всякаква предпазливост и да се бия както си знам. По дяволите, този тип се беше сражавал със стригои и с половината пазители в двора. Можеше да ми бъде достоен противник. Двамата определено бяхме имали няколко доста груби схватки, докато бяхме в „Свети Владимир“. Но дали най-доброто, на което съм способна, ще е достатъчно, за да избягам? Време беше да разбера.
Забих коляното си в корема му, което той определено не очакваше. Очите му се разшириха от изненада — и малко болка, — което ми позволи да се изскубна от хватката му. Метнах се към вратата и свалих резето. Тъкмо посегнах към дръжката, когато Дмитрий отново ме хвана. Стисна ме силно и ме хвърли по лице върху леглото, като ме притисна с цялата си тежест, така че да не мога да помръдна крайниците си и да няма повече изненадващи ритници. Това винаги е било най-големият ми проблем в схватките: опонентите ми — обикновено мъже — са по-силни и по-тежки. В подобни ситуации скоростта беше най-ценното ми качество, но когато си притиснат и напълно обездвижен, няма как да се извъртиш или измъкнеш. При все това, всяка част от мен се съпротивляваше, като така го затруднявах да ме задържи по-дълго.
— Престани — рече той в ухото ми, а устните му почти го докоснаха. — Поне веднъж се дръж разумно. Не можеш да се освободиш.
Тялото му беше топло и силно до моето и аз си обещах по-късно здравата да скастря моето. Престани! — казах си. — Мисли как да се измъкнеш оттук, а не как ти въздейства той.