— Аз не съм единствената неразумна — изръмжах, докато се опитвах да извърна лицето си към него. — Ти си този, който е уловен в капана на едно обещание, което няма смисъл. Освен това зная, че ти също като мен мразиш да бездействаш. Помогни ми! Помогни ми да намеря убиеца и да направя нещо полезно. — Спрях да се боря и се престорих, че спорът ни ме е разсеял.
— Не обичам да бездействам, но също така не обичам да се озовавам в невъзможни ситуации.
— Невъзможните ситуации са нашата специалност — изтъкнах. Междувременно се опитвах да преценя доколко силно ме държи. Той не отслаби хватката си, но се надявах, че може би разговорът ще намали бдителността му. Обикновено Дмитрий беше твърде добър, за да отклони вниманието си. Но знаех, че е уморен. И може би, само може би, ще е малко небрежен, защото бях аз, а не стригой.
Нищо подобно.
Извих се рязко нагоре, опитвайки се да се измъкна и да изпълзя изпод него. Успях да се претърколя веднъж, но той отново ме хвана, като този път ме притисна по гръб върху леглото. Да бъда толкова близо до него… лицето му, устните му… да усещам топлината на кожата му. Добре. Явно единственото, което постигнах, беше да се озова в много по-неизгодно положение. На него със сигурност не му действаше близостта на телата ни. Излъчваше непоколебима решителност и въпреки че беше глупаво от моя страна и знаех, че не бива да ми пука, че той е върху мен… ами, пукаше ми.
— Един ден — промълви той. — Не можеш да чакаш дори един ден?
— Може би, ако отидем в по-приличен хотел. С кабелна телевизия.
— Сега не е време за шеги, Роуз.
— Тогава ми позволи да направя нещо. Каквото и да е.
— Не мога.
Докато изричаше думите, в гласа му се усещаше болка и аз осъзнах нещо. Бях му толкова бясна, задето се опиташе да ме накара да седя със скръстени ръце в черупката си от безопасност. Но на него ситуацията също не му харесваше. Как можах да забравя колко много си приличаме? И двамата жадувахме за действие. И двамата искахме да бъдем полезни, да помогнем на онези, които обичаме. Единствено клетвата му да помага на Лиса го караше да седи тук и да се прави на детегледачка. Той бе заявил, че връщането ми в кралския двор е безразсъдство, но имах чувството, че ако не бе поел задължението да отговаря за мен — или, ами, поне аз си мислех, че е така, — също би хукнал натам.
Изучавах го, решителните, тъмни очи и изражението му, смекчено от кичурите кестенява коса, измъкнали се от опашката, които сега висяха покрай лицето му и почти ме докосваха. Можех отново да се опитам да се освободя, но започвах да губя надежда, че ще се получи. Той беше прекалено яростен и решен да ме опази. Подозирах, че нямаше да постигна нищо, ако изкажа подозрението си, че и той би искал да се върне в двора. Така или иначе, щеше да очаква да споря с него, въоръжена с прочутата си запазена марка — логиката на Роуз. Все пак беше Дмитрий. Щеше да очаква всичко.
Е, почти.
Идеята ме осени толкова внезапно, че дори не й отделих време, за да я анализирам. Просто действах. Тялото ми може и да беше приковано неподвижно, но главата и вратът ми бяха свободни, за да се повдигнат — и аз го целунах.
Устните ми срещнаха неговите и аз узнах няколко неща. Едното беше, че бе напълно възможно да изненадаш Дмитрий. Тялото му замръзна, сковано от внезапния обрат на събитията. Освен това се убедих, че се целува все така страхотно, както си спомнях. Последния път, когато се целувахме, Дмитрий беше стригой. Имаше нещо възбуждащо в онази зловеща чувственост на целувките му, ала нищо не можеше да се сравни с изгарящата страст и бушуващата енергия на живота. Устните му бяха точно такива, каквито си ги спомнях от нашето време в „Свети Владимир“ — едновременно меки и жадни. Когато отвърна на целувката ми, сякаш цялото ми тяло бе разтърсено от електрически ток. Беше успокояващо и в същото време невероятно възбуждащо.
И това беше третото нещо, което открих. Той отвръщаше на целувката ми. Може би, само може би, Дмитрий не беше толкова непоколебим, както твърдеше. Навярно под цялата вина и убеденост, че не е способен да обича отново, той все още ме искаше. Би ми харесало да се уверя. Но нямах време.
Вместо това го ударих.
Истина е. Удряла съм много момчета, докато са ме целували, но никога някого, който всъщност исках да продължи да ме целува. Дмитрий продължаваше да ме държи, но смайването от целувката бе отслабило бдителността му. Юмрукът ми се стрелна и срещна едната страна на лицето му. Без да се помайвам нито за секунда, го избутах от себе си колкото можах по-силно, скочих от леглото и хукнах към вратата. Изскочих от стаята и затръшнах вратата, без да дочакам какво ще направи Дмитрий. Не че имаше нужда. Той летеше след мен.