— Нямам нужда от късмет, Роза. Винаги ще те намеря. Така че само от теб зависи дали нещата ще са трудни и доколко. — В тона му прозвуча почти дружелюбна нотка, което правеше всичко още по-абсурдно, имайки предвид ситуацията, в която се намирахме. — Можем да продължаваме все така или да постъпиш разумно и да останеш доброволно със Сидни и мен.
— Това не е разумно, а загуба на време!
Той се потеше от горещината и защото несъмнено бе тичал, за да ме залови. Ейдриън използваше одеколон, който винаги ми действаше замайващо, но естественото ухание на топлата кожа на Дмитрий беше не по-малко опияняващо. Учудвах се на себе си, че продължавах да забелязвам тези дребни неща — а и ми въздействаха — дори когато с пълно основание му бях бясна, задето ме държеше като пленница. Може би гневът ми действаше възбуждащо.
— Колко пъти трябва да ти обяснявам логиката на това, което правим? — попита той раздразнено.
— Докато ти писне. — Извих се към него, като отново се опитах да разхлабя хватката му, но в резултат двамата се озовахме още по-близо. Имах чувството, че този път номерът с целувката няма да мине.
Той ме изправи на крака, като продължаваше да държи ръцете ми извити назад. Имах малко повече възможност за маневриране, отколкото на земята, ала не достатъчно, че да се освободя. Той бавно ме повлече към посоката, от която бях дошла.
— Няма да позволя на теб и на Сидни да пострадате заради мен. Ще се погрижа за себе си, така че ме пусни! — продумах задъхано, докато се запъвах с крака. Видях високо, тънко дърво, вдигнах единия си крак и го обвих около ствола му, което послужи като спирачка за двама ни.
Дмитрий изпъшка и отпусна хватката си, за да ме освободи от дървото. Това почти ми даде възможност за бягство, но не успях да направя и две крачки, когато той отново ме хвана.
— Роуз — рече уморено. — Не можеш да спечелиш.
— Как е лицето ти? — попитах. Не можех да видя никакви белези на слабата светлина, но знаех, че юмрукът, който му бях забила, утре щеше да проличи. Беше жалко да се загрозява красивото му лице, но щеше да му мине, а и навярно това ще го научи да не се забърква с Роуз Хатауей.
Или пък не. Дмитрий отново ме повлече.
— Малко остава да те метна през рамо — предупреди ме.
— Бих искала да видя как ще го направиш.
— Как, мислиш, ще се почувства Лиса, ако те убият? — Ръцете му се стегнаха и макар да имах чувството, че наистина може да изпълни заплахата си да ме метне през рамо, в същото време подозирах, че иска да ме стресне. Толкова беше разстроен. — Можеш ли да си представиш какво ще й причини твоята загуба?
За миг сякаш всичките ми бързи и резки отговори секнаха. Не исках да умра, но да рискувам живота си, означаваше точно това: да рискувам моя живот. Ничий друг. При все това знаех, че той е прав. Лиса щеше да бъде съсипана, ако нещо се случеше с мен. И все пак… това беше риск, който трябваше да поема.
— Имай ми малко доверие, другарю. Няма да ме убият — заявих упорито. — Ще остана жива.
Не беше отговорът, който очакваше. Промени хватката си.
— Има и по-добри начини да й помогнеш, отколкото поредната лудост, която замисляш.
Внезапно се отпуснах. Дмитрий се спъна, сварен неподготвен от ненадейната ми липса на съпротива.
— Какво има? — попита, едновременно озадачен и подозрителен.
Взрях се в нощта, без да гледам към нещо конкретно. Вместо това виждах Лиса и Ейб в кралския двор, припомних си чувството на безсилие, обзело Лиса, както и копнежа й да гласува. Бележката на Татяна изплува в съзнанието ми и сякаш чух гласа й. Тя не е последният представител на фамилията Драгомир. Има още един жив представител.
— Прав си — промълвих накрая.
— Прав за какво? — Дмитрий беше напълно шашнат. Това беше обичайната реакция на хората, когато се съгласявах с нещо разумно.
— Ако хукна обратно към двора, е нищо няма да помогна на Лиса.
Тишина. Не можех добре да видя изражението му, но вероятно беше напълно сащисан.
— Ще се върна в мотела е теб и няма да бягам, за да отида в двора. — Още един Драгомир. Трябваше да намеря другия Драгомир. Поех дълбоко дъх. — Но няма да стоя със скръстени ръце и да бездействам. Ще направя нещо за Лиса. И вие двамата със Сидни ще трябва да ми помогнете.
Глава 8
Оказа се, че съм сбъркала в предположението си, че местната полиция се състои от един полицай и куче. Когато с Дмитрий се върнахме при мотела, видях на паркинга да проблясват червени и сини светлини и неколцина зяпачи, които се опитваха да разберат какво става.