— Това не е справедливо! — извиках на Ейб. — Не е справедливо и ти го знаеш!
— Няма значение какво мисля аз — отвърна баща ми спокойно. — Просто ти съобщавам фактите.
— Две седмици — повторих. — Какво можем да направим за две седмици? Искам да кажа… ти разполагаш с някаква следа, нали? Или… или… дотогава ще можеш да откриеш нещо? Това е по твоята част. — Говорех несвързано и осъзнавах, че звуча истерично и отчаяно.
— Ще бъде трудно да се постигне много — обясни той. — Дворът е зает с погребението и изборите. Цари безпорядък — което едновременно е добре и лошо.
Знаех всичко за приготовленията от наблюденията ми върху Лиса. Усещах зараждащия се хаос. Да се открие някакво доказателство в цялата тази бъркотия, можеше да е не само трудно, а направо невъзможно.
Две седмици. След две седмици може да съм мъртва.
— Не мога — заговорих с пресекващ глас, — не ми е… отредено да умра по този начин.
— О? — повдигна вежди той. И как се предполага, че ще умреш?
— В битка. — Една предателска сълза се търкулна по бузата ми и побързах да я изтрия. Досега винаги съм поддържала имиджа на кораво момиче. Не исках да го разруша, не и сега, когато имаше най-голямо значение. — Докато се сражавам. Защитавайки онези, които обичам. А не… не след някаква си планова екзекуция.
— Това също е един вид битка — промърмори Ейб замислено. — Само че не е директна схватка. Две седмици са си две седмици. Лошо ли е? Да. Но е по-добре от една седмица. А и няма невъзможни неща. Може би ще се появи някакво ново доказателство. Просто трябва да чакаш и да се надяваш.
— Мразя да чакам. Тази килия… е толкова малка. Не мога да дишам. Това ще ме убие преди екзекуцията.
— Много се съмнявам. — Изражението на Ейб беше студено, лишено от всякакво съчувствие. Корава любов. — Ти си се изправяла безстрашно сама срещу цяла дузина стригои, а не можеш да понесеш някаква си малка килия?
— Въпросът не е в килията! А че трябва да чакам всеки ден в тази дупка, докато часовникът отброява неумолимо минутите до моята смърт и няма почти никакъв начин да го спра.
— Понякога най-големите изпитания на силата ни са ситуации, които привидно не изглеждат опасни. Понякога оцеляването е най-трудното нещо.
— О. Не. Не. — Отдръпнах се и закрачих из малкото пространство. — Не започвай с тези философски тъпотии. Звучиш като Дмитрий, когато ми изнася дълбокомислените си лекции за живота.
— Той е оцелял в същата ситуация. Преживял е и други неща.
Дмитрий.
Поех дълбоко дъх, за да се успокоя, преди да отговоря. Преди тази каша с убийството Дмитрий беше най-голямото усложнение в живота ми. Преди година — макар че ми се струва цяла вечност — той беше мой инструктор в Академията и ме обучаваше за дампир пазител, който защитава мороите. Влюбихме се — нещо, което не ни беше позволено. Справихме се със ситуацията по най-добрия възможен начин, на който бяхме способни, и дори открихме начин да бъдем заедно. Тази надежда изчезна, когато той бе ухапан и превърнат в стригой. За мен това беше като оживял кошмар. Тогава, благодарение на чудо, което никой не вярваше, че е възможно, Лиса използва духа, за да го превърне отново в дампир. Ала за съжаление нещата не станаха отново такива, каквито бяха преди нападението на стригоите.
Изгледах кръвнишки Ейб.
— Дмитрий е оцелял, но беше ужасно потиснат! И все още е! За всичко.
Пълната тежест на зверствата, които бе извършил като стригой, още преследваха Дмитрий. Той не можеше да си прости и се кълнеше, че повече не може да обича никого. А и фактът, че сега излизах с Ейдриън, не помагаше особено на отношенията ни. След поредица безплодни усилия приех, че всичко помежду ни е приключило. Продължих напред с надеждата, че с Ейдриън бих могла да имам нещо истинско.
— Вярно е — рече Ейб сухо. — Той е потиснат, но пък и ти си една картинка на щастие и радост.