— Целият град се е изсипал тук — промърморих.
Дмитрий въздъхна.
— Не можа да се сдържиш да не кажеш нещо на служителя, нали?
Спряхме на известно разстояние, скрити в сенките на една порутена сграда.
— Реших, че това ще те забави.
— Сега ще забави всички ни. — Погледът му обходи сцената, отбелязвайки всички подробности на фона на проблясващите светлини. — Колата на Сидни я няма. Това поне е нещо.
Напереността ми от преди малко съвсем се стопи.
— Така ли? Току-що загубихме превоза си!
— Тя не би ни изоставила, но е достатъчно умна да се махне оттук, преди полицията да почука на вратата й. — Обърна се и огледа единствената главна улица на града. — Да вървим. Тя трябва да е наблизо, а има голяма вероятност полицията да започне да претърсва наоколо, ако си мислят, че някакво беззащитно момиче е било преследвано. — Тонът, с който изрече „беззащитно“, бе достатъчно красноречив.
Дмитрий взе решение да се върнем на шосето, което ще ни отведе в града, предполагайки, че Сидни ще иска да се измъкне час по-скоро оттук, след като бях провалила нашето прикритие. Замесването на полицията бе създало известни усложнения, но не съжалявах за стореното. Бях развълнувана заради плана, който ми бе хрумнал в гората, и както обикновено нямах търпение да го реализирам. Ако бях допринесла да се измъкнем от тази дупка, толкова по-добре.
За щастие инстинктите на Дмитрий се оказаха безпогрешни. На около километър извън града видяхме хондата CR-V, отбита в страничното платно. Двигателят бе изключен, светлините угасени, но съвсем ясно видях номера от Луизиана. Отидох до прозореца на шофьора и почуках по стъклото. Вътре Сидни трепна. Свали стъклото и ме изгледа невярващо.
— Какво си направила? Няма значение. Не ми казвай. Качвайте се.
Двамата с Дмитрий се подчинихме. Под неодобрителния й поглед се почувствах като разглезено и невъзпитано дете. Тя запали двигателя, без да отрони нито дума, и подкара в посоката, от която бяхме дошли. След известно време поехме по една малка щатска магистрала, която ни отведе обратно на междущатската. Доста обещаващо. Само че след като изминахме няколко километра, Сидни отново спря, този път до някаква тъмна отбивка.
Тя обърна колата, а след това се извърна и се втренчи в мен.
— Избяга, нали?
— Да, но ми хрумна една…
Сидни вдигна ръка, за да ме накара да млъкна.
— Не, недей. Не още. Иска ми се да беше предприела това откачено бягство, без да привличаш вниманието на властите.
— На мен също — присъедини се Дмитрий.
Изгледах ги намръщено.
— Хей, върнах се, нали? — Дмитрий повдигна вежди, очевидно поставяйки под въпрос доколко е било доброволно. — И сега зная какво трябва да направим, за да помогнем на Лиса.
— Това, което трябва да направим — поде Сидни, — е да намерим безопасно място, където да останем.
— Просто ще се върнем в цивилизацията и ще си изберем хотел. С рум сървис. Ще го превърнем в щабквартира, докато работим върху следващия си план.
— Ние подбрахме специално града! — избухна Сидни. — Не можем да отидем на някое случайно място — поне не наблизо. Съмнявам се, че са обърнали внимание на регистрационните номера, но мотат да обявят за издирване този модел кола. След като разполагат с описанията ни и това стигне до щатската полиция, ще стигне и до алхимиците, а след това…
— Успокой се. — Дмитрий докосна ръката й. Нямаше нищо интимно в жеста, но усетих как в мен избухна завист, особено след като съвсем наскоро бях влачена грубо през гората. — Не сме сигурни, че всичко това ще се случи. Защо просто не се обадиш на Ейб?
— Да — рече тя мрачно. — Точно за това си мечтая. Да му кажа, че съм оплескала плана за по-малко от двадесет и четири часа.
— Добре — заговорих аз, — ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, и без това планът ще се промени…
— Замълчете — сряза ме тя. — И двамата. Трябва да помисля.
Двамата с Дмитрий се спогледахме, но не продумахме нищо. Когато му казах, че наистина зная как да помогна на Лиса, той се заинтригува. Знаех, че сега иска да чуе по-подробни обяснения, но и двамата трябваше да почакаме какво ще реши Сидни.
Тя включи осветлението в купето и измъкна карта на щата. След като я изучава около минута, я сгъна и се втренчи пред себе си. Не виждах лицето й, но предположих, че се е намръщила. Накрая въздъхна по онзи неин нещастен начин, изгаси осветлението и запали двигателя. Наблюдавах я, докато въвеждаше Олтсуд, Западна Вирджиния, в своя джипиес.