— Какво е Олтсуд? — попитах, разочарована, че не бе въвела нещо като Атлантик сити.
— Нищо — отвърна тя и подкара колата по шосето. — Това е най-близкото място, което нашият джипиес успя да открие.
Светлините от фаровете на минаваща кола осветиха за кратко профила на Дмитрий и видях любопитството, изписано върху лицето му. Ясно. Май не бях единствената непосветена. Джипиес устройството показваше, че има час и половина до избраната дестинация. Но той не оспори избора й и се обърна отново към мен.
— И така, какво става с Лиса? Какъв е великият ти план? — Погледна към Сидни. — Роуз каза, че има нещо важно, което трябва да направим.
— Не се и съмнявам — промърмори Сидни сухо.
Дмитрий отново ме погледна с любопитство.
Поех дълбоко дъх. Време беше да разкрия тайната, която пазех още от предварителното ми изслушване.
— И така, хм, оказва се, че Лиса има брат или сестра. И смятам, че трябва да открием него или нея.
Докато го изричах, успях да запазя тона си хладен и равнодушен. Но сърцето ми сякаш щеше да се пръсне в гърдите. Въпреки че разполагах с достатъчно време, за да осмисля бележката на Татяна, изричането на думите на глас ги направи реални както никога досега. Това ме шокира, стовари се върху мен с цялата тежест на значението, което тази информация наистина имаше и как променяше всичко, в което сме вярвали.
Разбира се, моят шок не беше нищо в сравнение с този на спътниците ми. Точка за Роуз. Сидни не направи никакъв опит да прикрие смайването си и ахна. Дори Дмитрий изглеждаше донякъде стъписан.
След като се окопитиха, видях как се подготвят да възразят. Или щяха да поискат доказателство, или просто да отхвърлят идеята като абсурдна. Извадих бележката на Татяна и им я прочетох на глас, а след това я дадох на Дмитрий да я погледне. Разказах им за срещата си с призраците, когато неспокойният дух на Татяна потвърди, че написаното е истина. Въпреки това спътниците ми останаха скептични.
— Нямаш доказателство, че Татяна е написала бележката — заяви Дмитрий.
— В архивите на алхимиците няма сведения за друг Драгомир — отсече Сидни.
И двамата изрекоха това, което очаквах да кажат. Дмитрий беше от тези, които винаги подозираха номер или капан. Съмняваше се във всичко, което не бе подплатено с неопровержимо доказателство. Сидни живееше в свят на факти и данни и имаше непоклатима вяра в алхимиците и тяхната информация. След като алхимиците не вярваха на това, тя също не вярваше. Потвърждението на един призрак не беше убедително за нито един от двамата.
— Наистина не виждам защо духът на Татяна би ме измамил — настоях аз. — А и алхимиците не са вездесъщи. В бележката се казва, че това е много строго пазена от мороите тайна, следователно ще е тайна и за алхимиците.
Сидни изсумтя, възмутена от коментара ми, че алхимиците не са „вездесъщи“, но иначе остана мълчалива. Дмитрий беше този, който искаше да знае повече, отказвайки да приеме всичко на доверие, без други доказателства.
— Преди си ми казвала, че невинаги ти е ясно какво искат да ти кажат призраците — изтъкна. — Може би не си я разбрала правилно.
— Не зная… — Припомних си отново сериозното й, прозрачно лице. — Мисля, че тя е написала тази бележка. Инстинктът ми подсказва, че е била тя. — Присвих очи. — Знаеш, че и преди съм била права. Можеш ли да ми повярваш и сега?
Той се втренчи в мен за няколко секунди, а аз издържах погледа му, без да трепна. Както обикновено, по някакъв свръхестествен начин знаех какво се случва. Цялата ситуация не беше за вярване, но той беше наясно, че съм права за инстинктите си. Миналото бе доказало безпогрешността им. Без значение какво бе преживял, независимо от настоящите противоречия помежду ни, той все още ме познаваше достатъчно добре, за да ми повярва.
Бавно, почти неохотно, кимна.
— Но ако решим да търсим това извънбрачно дете, ще нарушим инструкциите на Лиса да стоим настрани.
— Ти вярваш в бележката? — възкликна Сидни. — И наистина смяташ да се занимаваш с това?
В гърдите ми избухна гняв, който се постарах да прикрия. Разбира се. Разбира се, че това щеше да е следващото препятствие: неспособността на Дмитрий да наруши заповедите на Лиса. Сидни се страхуваше от Ейб, което можех да разбера, но притеснението на Дмитрий беше единствено заради благородната рицарска клетва, която бе дал на Лиса. Поех дълбоко дъх. Ако му заявях колко абсурдно смятам, че е поведението му, нямаше да спечеля нищо.