— Не съм сигурен — отвърна Ейдриън мрачно. Нямаше и следа от сърдечната му очарователна усмивка. — Но трябва да поговорим с Михаил.
— Роуз.
Нежният глас на Дмитрий ме върна обратно в колата при него и Сидни. Той несъмнено бе разпознал изражението на лицето ми и знаеше какво става.
— Всичко наред ли е там? — попита.
Знаех, че „там“ означава кралския двор, а не задната седалка на колата. Кимнах, макар че „наред“ не беше най-правилната дума за това, на което току-що бях станала свидетел. На какво точно бях станала свидетел? На признание за лъжесвидетелстване. Признание, което опровергаваше някои от доказателствата срещу мен. Не ми пукаше, че Джо бе излъгал заради безопасността на Ейдриън. Ейдриън не беше замесен в убийството на Татяна. Исках да е чист от всякакви подозрения. Но останалото? Някакъв „обикновен“ морой, който бе платил на Джо да излъже за времето, когато съм била в стаята си, лишавайки ме от алиби?
Преди да успея напълно да осмисля чутото, забелязах, че колата спря. Изтласках информацията за Джо в дъното на съзнанието си и се опитах да осмисля сегашното ни положение. Лаптопът на Сидни проблясваше на предната седалка, докато тя търсеше нещо.
— Къде сме? — втренчих се през прозореца. На светлината на фаровете видях една мрачна, затворена бензиностанция.
— В Олтсуд — отвърна Дмитрий.
Доколкото можех да видя, нямаше нищо друго освен бензиностанцията.
— Последният град, в който бяхме, приличаше на Ню Йорк в сравнение с този.
Сидни затвори лаптопа си. Подаде ми го и аз го оставих на седалката до мен, близо до раниците, които тя по някакво чудо бе успяла да грабне, когато е изхвърчала от мотела. Запали двигателя и излезе от паркинга. Недалеч виждах светлините на магистралата и очаквах тя да завие към нея. Вместо това тя подмина бензиностанцията и продължи напред в мрака. Както и по-рано, бяхме заобиколени от планини и по-малки гори. Продължихме да се движим със скоростта на охлюв, докато Сидни не видя тесен път, покрит с чакъл, който се губеше в гората. Беше достатъчно широк, за да се движи една кола по него, но и някак си не очаквах, че ще попаднем на оживен трафик. Пътят ни отвеждаше все по-навътре в гората и макар да не можех да видя лицето на Сидни, безпокойството й се усещаше съвсем явно в колата.
Минутите се нижеха като часове, докато накрая тесният път ни изведе на голяма поляна. Други коли — доста стари и потрошени — бяха паркирани там. Беше доста странно място за паркинг, имайки предвид, че доколкото можех да различа, наоколо се простираха само тъмни гори. Сидни изключи двигателя.
— В къмпинг ли се намираме? — попитах.
Тя не ми отговори. Вместо това погледна към Дмитрий.
— Наистина ли си толкова добър, колкото твърдят?
— Какво? — сепна се той.
— В схватките. Всички говорят за това, колко си опасен. Наистина ли си толкова добър?
Дмитрий се замисли.
— Достатъчно добър.
Изсумтях.
— Много добър.
— Надявам се да е достатъчно — заяви Сидни и се протегна към дръжката на вратата.
Аз също отворих моята врата.
— Няма ли да попиташ за мен?
— Вече зная колко си опасна — отвърна тя. — Виждала съм те.
Комплиментът й не ми подейства особено успокоително, докато пресичахме усамотения паркинг.
— Защо спряхме?
— Защото оттук нататък ще продължим пеша. — Включи фенерчето и освети района около паркинга. Накрая лъчът проблесна по пътеката, виеща се между дърветата. Беше малка и лесно можеше да остане незабелязана заради храстите и другите растения, избуяли около нея. — Ето. — Сидни се запъти натам.
— Почакай — спря я Дмитрий. Мина пред нея и застана начело, а аз незабавно се строих зад малката ни група. Това беше стандартното тактическо разположение на пазителите. Ние я защитавахме, така както бихме постъпили с всеки морой. Всичките ми по-ранни мисли за Лиса отлетяха от главата ми. Вниманието ми бе изцяло съсредоточено върху настоящата ситуация, а сетивата ми бяха нащрек в очакване на евентуалната опасност. Видях, че Дмитрий реагира също като мен — и двамата бяхме извадили сребърните си колове.
— Къде отиваме? — попитах, докато избягвахме внимателно корените и дупките по пътеката. Клоните драскаха ръцете ми.