Бях толкова напрегната и притеснена, че не забелязах колко дълго сме вървели. Накрая пътеката ни изведе до нещо, което приличаше на добре скрит лагер. В средата на широка поляна гореше голям огън, около който беше насядала една групичка. От едната страна бяха разпръснати постройки, които се губеха в гората заедно с вече по-широката пътека. Би било преувеличено да се каже, че приличаше на истинска улица, но създаваше илюзията за град или поне за село. Постройките бяха малки и паянтови, но очевидно в тях се живееше целогодишно. От другата страна на огъня хълмистата земя се издигаше рязко нагоре, като се сливаше с Апалачите, закривайки звездите. На проблясващата светлина на пламъците виждах предната част на планината, изсечена от груби скали, сред които бяха пръснати дървета, разделени от тъмни дупки.
Вниманието ми се върна отново към живите обитатели. Събраната около огъня тълпа — около двадесетина души — притихна, когато се появихме с ескорта си. Отначало забелязах само броя им. Боецът в мен броеше противника и планираше атаката. След това, както и преди малко, се вгледах внимателно в лицата им. Още морой, смесени с дампири. И — откритието беше шок за мен — човешки същества.
При това не бяха захранващи. Е, поне не истински захранващи. Дори в мрака можах да видя следите от малки ухапвания по някои от човешките шии, но съдейки по любопитните им изражения, заключих, че не дават редовно кръв. Не бяха отнесени, не приличаха на дрогирани. Бяха се смесили с мороите и дампирите, седяха и разговаряха — очевидно цялата група образуваше нещо като комуна. Запитах се дали тези човеци не са като алхимиците. Може би и те имаха някакви делови отношения с представителите на моята раса.
Стегнатите редици около нас започнаха да се разпръсват и аз пристъпих по-близо до Сидни.
— Какво, за Бога, е всичко това?
— Съхранителите — отвърна тя с нисък глас.
— Съхранители? Какво означава това?
— Това означава — намеси се брадатият морой, — че за разлика от твоите хора, ние все още спазваме древните традиции, така както всички би трябвало да го правят.
Огледах тези „Съхранители“, облечени в опърпани дрехи, и мръсните, босоноги деца. Имайки предвид колко далеч бяхме от цивилизацията — и колко тъмно беше извън обсега на огъня, — бях готова да се обзаложа, че нямаха електричество. Отворих уста, за да заявя, че според мен никой не би трябвало да живее при такива условия. Тогава си спомних с каква лекота тези хора говореха за битки на живот и смърт и реших да запазя мнението за себе си.
— Те защо са тук, Реймънд? — попита една жена, седнала близо до огъня. Беше от човешката раса и говореше на брадатия морой по съвсем обикновен, свойски начин. Не се държеше отнесено, както бе характерно за захранващите. Не приличаше и на донякъде скованите разговори, които представителите на моята раса водеха с алхимиците. — Към нас ли ще се присъединят?
Реймънд поклати глава.
— Не. Опетнените ги преследват, защото са убили тяхната кралица.
Сидни ме сръга, преди да успея да възразя. Стиснах зъби, в очакване да бъда нападната. Вместо това с изненада установих, че тълпата ме гледа със смесица от благоговение и възхищение, също като групата, която ни посрещна.
— Ще им дадем убежище — обясни Реймънд. Засия насреща ни, макар че не можех да определя дали одобрението му се дължеше на факта, че сме убийци, или просто му харесваше вниманието, с което го удостоиха. — Всички вие сте добре дошли да се присъедините към нас и да живеете тук. Има място в пещерите.
Пещери? Извърнах глава към стръмните скали отвъд огъня и чак сега осъзнах какво всъщност представляват тъмните дупки. Докато се взирах натам, неколцина от присъстващите се оттеглиха за нощна почивка и изчезнаха в тъмните дебри на планината.
— Просто искаме да останем тук… — заговори Сидни, докато се опитвах да не издам ужаса, надигнал се в гърдите ми. Тя се поколеба, което не беше изненадващо, имайки предвид колко неясни бяха станали нашите планове. — Вероятно няколко дни.
— Можете да останете със семейството ми — обяви Реймънд великодушно. — Дори и ти. — Последното бе адресирано към Сидни и произнесено с тон, сякаш й се правеше голяма услуга.
— Благодаря — отвърна тя. — За нас ще е чест да прекараме нощта в къщата ти. — Осъзнах, че ударението на последната дума се отнасяше за мен. Дървените постройки покрай прашната пътека не изглеждаха особено луксозни, но бих предпочела всяка една от тях пред пещерите.