Вълнението сред обитателите на селото, комуната или каквото и да беше това, се увеличаваше с всяка изминала минута. Обсипваха ни с въпроси, като започнаха с обичайните неща като имената ни, но много бързо преминаха към по-специфични подробности относно това, как точно съм убила Татяна.
От отговора на този порой от въпроси ме спаси жената от човешката раса, която по-рано бе говорила с Реймънд. Тя скочи и избута любопитните настрани.
— Достатъчно — скара се тя на останалите. — Става късно и съм сигурна, че нашите гости са гладни.
Всъщност умирах от глад, но не бях сигурна дали съм достатъчно отчаяна, за да ям яхния от опосуми или каквото там включваше местната кухня. Думите на жената бяха посрещнати с известно разочарование, но тя увери останалите, че утре ще могат да поговорят с нас. Като се огледах, съзрях лек пурпурен проблясък. Изгревът. Групата морои, която се придържаше към „традициите“, със сигурност живееше по нощното разписание, а това означаваше, че разполагаха само с още няколко часа, преди да настане време за лягане.
Жената, която се представи като Сара, ни поведе по прашната пътека. Реймънд извика, че скоро ще се видим. Докато вървяхме, видяхме и други да се мотаят около порутените постройки на път към леглата си. Навярно бяха събудени от суматохата. Сара погледна към Сидни.
— Донесе ли ни нещо?
— Не — отвърна Сидни. — Тук съм само като техен придружител.
Сара изглеждаше разочарована, но кимна.
— Важна задача.
Сидни се намръщи и сякаш още повече се притесни.
— Колко време е минало, откакто моите хора са ви носили нещо?
— Няколко месеца — отвърна Сара след кратък размисъл.
Лицето на Сидни помръкна, но не каза нищо.
Сара най-сетне ни въведе в една от големите и добре изглеждащи къщи, макар че беше съвсем обикновена и построена от небоядисани дървени дъски. Вътре беше тъмно като в рог и ние изчакахме, докато Сара запали старомодните фенери. Бях права. Никакво електричество. Това внезапно ме накара да се запитам дали изобщо има и канализация.
Подът, както и стените, беше от дърво и покрит с ярки, шарени килими. Явно се намирахме в нещо като кухня, дневна и трапезария едновременно. В средата имаше голяма камина, дървена маса със столове от едната страна и големи възглавници от другата, които предположих, че изпълняват ролята на дивани. До камината се виждаха стойки с окачени по тях изсушени билки, които изпълваха стаята с особено ухание, смесващо се с миризмата на горящи дърва. Върху стената в дъното се виждаха три врати и Сара кимна към едната.
— Можете да спите в стаята на момичетата — рече.
— Благодаря — промърморих. Не бях особено сигурна дали исках да видя какво представлява новото ни убежище. Вече ми липсваше мотелът. Огледах с любопитство Сара. Изглеждаше на възрастта на Реймънд и беше облечена в семпла, синя рокля, стигаща до коленете. Русата й коса бе завързана на опашка и ми се стори ниска, както обикновените представители на човешката раса.
— Ти икономка ли си на Реймънд? — Приличаше ми на такава. По шията й се виждаха няколко белега от ухапвания, но явно не беше захранваща. Поне не изцяло. Може би в тази комуна захранващите се използваха и за поддръжка на домакинствата.
— Аз съм негова съпруга — усмихна се тя.
Беше истинско постижение за самообладанието ми, че изобщо успях да смънкам едно:
— О!
Сидни ме стрелна предупредително: Не продължавай. Отново стиснах челюсти и кимнах рязко, за да й покажа, че разбирам.
Само дето не разбирах. Дампирите и мороите често имаха връзки помежду си. За дампирите беше неизбежно. Постоянните връзки бяха скандални, но не изцяло невъзможни.
Но морой и представители на човешката раса? Това бе отвъд всякакви представи. Тези две раси не се смесваха от векове. Преди много време от такива връзки са се родили дампирите, но с развитието на съвременния свят мороите напълно са се отказали от общуването (в интимно отношение) с представителите на човешката раса. Ние, разбира се, живеехме сред тях. Мороите и дампирите работеха заедно с хората, купуваха си съседни къщи и очевидно поддържаха странни взаимоотношения с тайни общества като това на алхимиците. И разбира се, мороите се хранеха с човешка кръв — тъкмо в това беше цялата работа. Ако държаха човеци близо до себе си, то беше единствено защото са захранващи. Това бе установеното ниво на близост. Захранващите бяха храна — ясно и просто. Храна, с която се отнасяха добре, но не и нещо, с което се сприятеляваш. Морой да прави секс с дампир? Необходимост за продължаване на расата. Морой да прави секс с дампир и да пие от кръвта му? Мръсно и обидно. Морой да прави секс с човешко същество, независимо дали пие или не от кръвта му? Непонятно.