На този свят съществуваха малко неща, които можеха да ме шокират или обидят. Имах твърде либерални възгледи, що се отнасяше до романтичните връзки, но мисълта за брак между морой и човек направо ме разби. Нямаше значение дали човекът беше захранващ — каквато явно бе Сара, — или някой „над“ обикновените захранващи като Сидни. Човешките същества и мороите просто не се събираха. Това беше примитивно и грешно, затова вече не се правеше. Е, поне в света, от който идвах.
За разлика от твоите хора, ние все още спазваме древните традиции.
Най-странното беше, че независимо колко грешно си мислех, че е всичко това, Сидни би трябвало да е още повече против, имайки предвид отвращението и ужаса, които изпитваше към вампирите. При все това, предполагам, че се беше подготвила, затова бе успяла да запази типичното си хладно и невъзмутимо изражение. Тя не беше изненадана като Дмитрий и мен, а бях сигурна, че той напълно споделя чувствата ми. Просто умееше да ги прикрива много по-добре.
Някакво оживление пред вратата ме изтръгна от смайването ми. Реймънд беше пристигнал и не беше сам. Момче дампир на около осем години бе възседнало раменете му и едно момиче морой приблизително на същата възраст подтичваше до тях. Следваше ги доста хубава жена морой на около двадесетина години, а зад нея пристъпваше много готин дампир на моята възраст или най-много две години по-голям от мен.
Последваха представяния. Децата бяха Фил и Моли, а жената морой се казваше Полет. Изглежда всички живееха тук, но не можах да разбера какви са връзките помежду им, с изключение на младежа на моята възраст. Той беше син на Сара и Реймънд, Джошуа. Усмихваше ни се искрено — особено на мен и Сидни, — а очите му ми напомняха за пронизващите, кристалносини очи на Озера. Само че, докато членовете на семейството на Кристиан имаха тъмни коси, Джошуа имаше пясъчноруса със златисти кичури. Трябваше да призная, че беше страхотна комбинация, но онази шашната част на мозъка ми отново ми напомни, че е бил роден от връзката между морой и човек, а не от дампир и морой като мен. Крайният продукт беше същият, но стигането до него си оставаше странно и непонятно за мен.
— Ще ги настаня в твоята стая — каза Сара на Полет. — Останалите от вас ще си поделят тавана.
Отне ми секунда, за да осъзная, че под „останалите от вас“ тя имаше предвид Полет, Джошуа, Моли и Фил. Погледнах нагоре и видях, че наистина имаше нещо, което приличаше на таванско помещение и обхващаше половината от ширината на къщата. Не ми изглеждаше достатъчно голямо, за да побере четирима души.
— Не искаме да ви притесняваме — изрече Дмитрий в тон с мислите ми. През по-голямата част от горското ни приключение той бе останал мълчалив, запазвайки енергията си за действия, а не за говорене. — И тук ще ни бъде добре.
— Не се тревожи за това — успокои го Джошуа и отново ми се усмихна мило. — Ние нямаме нищо против. Анджелина също няма да има.
— Кой? — попитах аз.
— Сестра ми.
Потиснах недоволната си гримаса. Петима ще се тъпчат в някакво тясно подобие на таван, за да имаме ние самостоятелна стая.
— Благодаря ви — обади се Сидни. — Оценяваме гостоприемството ви. И наистина няма да останем дълго. — Като оставим настрана неприязънта им към света на вампирите, когато пожелаят, алхимиците могат да бъдат любезни и очарователни.
— Жалко — натъжи се Джошуа.
— Престани да флиртуваш, Джош — сгълча го Сара. — Искате ли да хапнете нещо, преди да си легнете? Мога да претопля малко яхния. Ние хапнахме по-рано от нея с хляба, който Полет опече.
При думата яхния всичките ми опосумски страхове се завърнаха с пълна сила.
— Няма нужда — побързах да уверя любезната ни домакиня. — На мен ще ми стигне и малко хляб.
— На мен също — присъедини се Дмитрий. Зачудих се дали се опитва да им спести грижите, или споделя страховете ми. Вероятно не беше последното. Дмитрий беше от този тип, който можеш да захвърлиш в някой пущинак, и той пак щеше да оцелее.
Полет очевидно беше опекла доста хляб и те ни оставиха да си организираме пикник в малката ни стая с цял самун и купа масло, което навярно Сара сама бе избила. Стаята беше с размерите на моята в общежитието в „Свети Владимир“, с два матрака на пода. Бяха прилежно застлани с юргани, които при тези температури навярно не бяха използвани от месеци. Докато дъвчех парче хляб, който се оказа изненадващо вкусен, прокарах ръка по юрганите.