— Шарките ми напомнят на някои десени, които видях в Русия — отбелязах.
Дмитрий ги разгледа по-внимателно.
— Подобни са. Но не са съвсем същите.
— Това е еволюция на културата — обади се Сидни. Беше уморена, но не чак толкова, че да се откаже от навика си да образова. — Традиционните руски десени са били пренесени тук и накрая са се смесили с типичните американски мотиви.
Леле.
— Хм, добре е да го зная. — Семейството ни бе оставило сами, докато се приготвяше за лягане, и аз хвърлих предпазлив поглед към открехнатата врата на стаята. С целия шум и оживление там едва ли щяха да ни чуят, но за всеки случай снижих глас. — Готова ли си да ни обясниш кои, по дяволите, са тези хора?
Тя сви рамене.
— Съхранителите.
— Да, това вече го разбрах. А ние сме Опетнените. Звучи ми като по-хубава дума за стригой.
— Не. — Сидни се облегна на дървената стена. — Стригоите са Изгубените. Вие сте Опетнените, защото сте се присъединили към модерния свят и сте усвоили неговите обичаи, смесвайки ги с вашите вековни традиции.
— Хей! — възмутих се аз. — Не ние сме тези с гащеризоните и банджото.
— Роуз — рече Дмитрий предупредително и погледна многозначително към вратата. — Внимавай. А и освен това видяхме само един от тях с гащеризон.
— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре — поде Сидни, — мисля, че вашият начин на живот е по-добият. Да видя как човешки същества се смесват с всички тези… — Приятното и любезно изражение за пред Съхранителите беше изчезнало. Безцеремонният й нрав взе връх. — Отвратително е. Не искам да ви обидя.
— Не съм се обидила. — Потръпнах. — Повярвай ми, и аз се чувствам по същия начин. Не мога да повярвам… не мога да повярвам, че живеят така.
Тя кимна, очевидно благодарна, че споделях възгледите й.
— Много повече ми допада това, че вие не се смесвате с хората. Само че…
— Само че какво? — подканих я.
Тя доби смутено изражение.
— Въпреки че мороите, сред които живеете, не се женят за представители на човешката раса, вие все пак общувате е тях и живеете в градовете им. А тези тук не го правят.
— Което алхимиците предпочитат — досети се Дмитрий. — Вие не одобрявате обичаите на тази група, но ви харесва, че са изолирани от човешкото общество.
Сидни кимна.
— Колкото повече вампири живеят изолирани в горите, толкова по-добре — дори и начинът им на живот да е шантав. Тези създания общуват само помежду си и държат останалите настрани.
— Посредством враждебното си отношение? — попитах. Бяхме посрещнати от войнствена група и тя го очакваше. Всички бяха готови за битка: мороите, дампирите и хората.
— Надявам се да не е прекалено враждебно — отвърна тя уклончиво.
— Но теб те пуснаха — рече Дмитрий. — Те познават алхимиците. Защо Сара те попита дали им носиш нещо?
— Защото ние точно това правим — обясни Сидни. — Редовно снабдяваме групи като тази с продоволствия — храна за всички, лекарства за човешките същества. — Отново долових презрението в гласа й, но после внезапно притеснението го измести. — Работата е там, че Сара е права, те сигурно очакват посещение от алхимиците. Дано да имаме късмет и да не сме тук, когато дойдат.
Тъкмо се канех да я уверя, че трябва да се крием само няколко дни, когато нещо от предишните й думи привлече вниманието ми.
— Почакай. Ти каза „групи като тази“. Колко такива общества съществуват? — Обърнах се към Дмитрий. — Това не е като алхимиците, нали? Нещо, което само малцина от вас знаят и което се пази в тайна от нас?
Той поклати глава.
— И аз не по-малко от теб съм изненадан от всичко това.
— Някои от вашите водачи навярно знаят за Съхранителите, но съвсем смътно — каза Сидни. — Без подробности. Без местонахождение. Тези групи се укриват много добре и могат да се преместят начаса. Стоят настрани от вашите хора. Не ги харесват.
Въздъхнах.
— Заради което няма да ни предадат. Ето защо са толкова развълнувани, че може да съм убила Татяна. Между другото, много ти благодаря за тази чест.
Сидни изобщо не се смути и явно нямаше намерение да се извинява.