— Това ни осигурява защита. Както тази в момента. — Потисна прозявката си. — А сега… Изтощена съм и няма да мога да вникна в ничии налудничави планове — твои или на Ейб, — ако не се наспя.
Знаех, че е уморена, но чак сега осъзнах колко много. Сидни не беше като нас. Ние се нуждаем от сън, но ако се наложеше, можехме да издържим без него. А тя беше будувала през цялата нощ и се бе оказала в ситуации, съвсем непривични за нея. Имаше вид, сякаш всеки миг ще заспи така, както си стои права и облегната на стената. Извърнах се към Дмитрий. Той вече ме гледаше.
— Смени? — попитах. Знаех, че не можем да си позволим да останем на това място, без да се погрижим за сигурността си, дори и да бяхме предполагаемите герои убийци на кралицата.
Той кимна.
— Ти поспи първа, а аз…
Вратата се отвори рязко и двамата с Дмитрий едва не скочихме, готови за битка. Едно момиче дампир стоеше на прага и ни гледаше кръвнишки. Беше няколко години по-малка от мен, навярно около възрастта на приятелката ми Джил Мастрано — ученичка от „Свети Владимир“, която искаше да се научи да се бие. На външен вид момичето приличаше донякъде на нея, особено по стойката. Имаше силното и издължено телосложение на повечето дампири, а в момента цялата бе напрегната, сякаш всеки миг ще се нахвърли върху нас. Тъмнокестенявата й коса, в която проблясваха меднозлатисти кичури, навярно изсветлели от слънцето, беше права и стигаше до кръста. Имаше същите сини очи като Джошуа.
— И така — заговори тя, — значи вие сте големите герои, превзели стаята ми.
— Анджелина? — предположих, като си спомних, че така Джошуа бе нарекъл сестра си.
Момичето присви очи, явно недоволна, че знаех коя е.
— Да. — Огледа ме, без погледът й да трепне, и явно не одобри това, което видя. Сетне острият й поглед се стрелна към Дмитрий. Очаквах да омекне, да се поддаде на красотата му, както повечето жени. Но, не. Той също получи своята доза подозрение. Сетне вниманието й отново се насочи към мен.
— Не го вярвам — обяви. — Ти си твърде мека. Твърде издокарана.
Издокарана? Наистина ли? Не се чувствах така, не и в бойните си дънки и тениската. Макар че, като огледах дрехите й, бих могла да я разбера. Бяха чисти, но дънките явно са видели доста, защото на коленете бяха прокъсани. Може би в сравнение с нея наистина изглеждах наконтена. Разбира се, ако някой заслужаваше титлата „издокарана“, то това бе Сидни. Дрехите й бяха подходящи за бизнес среща, а и напоследък не се беше впускала в ръкопашни схватки, нито беше бягала от затвор.
Но Анджелина не й обърна особено внимание. Имах чувството, че момичето се различаваше от масата тук, беше различен тип от онези човешки създания, които се женеха за Съхранителите. Алхимиците им носеха продукти и си заминаваха. Всъщност те бяха нещо като захранващи за тези хора, което беше доста объркващо. Съхранителите изпитваха повече уважение към представителите на човешката раса, на които хората от моята раса гледаха отвисоко.
Както и да е, не знаех какво да кажа на Анджелина. Не ми се нравеше да ме наричат мека или да поставят под съмнение бойните ми умения. В мен припламна искра на раздразнение, но нямаше да причиня неприятности, като се спречкам с дъщерята на домакините ни, нито пък щях да започна да си измислям подробности за убийството на Татяна. Така че просто свих рамене.
— Външният вид често лъже — осветлих я.
— Да — кимна Анджелина студено. — Така е.
Приближи с наперена походка до скрина в ъгъла и извади нещо, което приличаше на нощница.
— Съветвам те да не разхвърляш леглото ми — предупреди ме. Погледна към Сидни, която бе седнала на другия матрак. — Не ми пука какво ще направиш с това на Полет.
— Полет сестра ли ти е? — попитах, опитвайки се да си изясня роднинските връзки в това семейство.
Изглежда, не можех да кажа нещо по-обидно.
— Разбира се, че не — сряза ме Анджелина, излезе и затръшна вратата. Втренчих се изумено в нея.
Сидни се прозина и се протегна върху леглото си.
— Полет навярно е… любовница на Реймънд. Не зная. Метреса.
— Какво? — възкликнах. Морой женен за жена от човешката раса, с любовница морой. Не бях сигурна колко още можех да понеса. — И живее със семейството му?
— Не ме моли да ти го обяснявам. Не искам да зная повече за извратения ви начин на живот.
— Това не е мой начин на живот — троснах се аз.