Думите не се бяха променили за стоте пъти, които ги бях чела, нито въпросите, които повдигаха. Дали бележката беше истинска? Наистина ли Татяна я бе написала? Дали тя — въпреки проявеното враждебно отношение — ми е вярвала достатъчно, за да ми сподели тази опасна истина? Имаше дванадесет кралски фамилии, които решаваха съдбата на мороите, но всъщност бяха единадесет. Лиса беше последната в рода си и след като нямаше друг представител на фамилията Драгомир, според закона на мороите тя нямаше право да участва в съвета и да гласува, когато членовете му вземат решения. Вече бяха създадени някои доста лоши закони, а ако бележката беше истинска, предстояха да се приемат още такива. Лиса можеше да се бори с тези закони и на някои това никак не им харесваше — някои, които вече бяха демонстрирали готовността си да убиват.
Още един Драгомир.
Още един Драгомир означаваше, че Лиса ще може да гласува. А още един глас в съвета би могъл да промени толкова много. Би могъл да промени света на мороите. Би могъл да промени моя свят — като да кажем, дали ще бъда призната за виновна или не. И със сигурност щеше да промени света на Лиса. През цялото това време тя смяташе, че е сама. Но все пак… Запитах се притеснено дали тя би се зарадвала на една полусестра или един полубрат. Аз бях приела, че баща ми е мошеник, но Лиса винаги бе поставяла своя на пиедестал, вярваше, че е съвършен. Тази новина щеше да бъде шок за нея и макар че през целия си живот се бях обучавала да я предпазвам от всякаква физическа заплаха, започвах да мисля, че съществуват и други неща, от които трябваше да бъде защитавана.
Но първо аз имах нужда да узная истината. Трябваше да се уверя, че тази бележка наистина е написана от Татяна. Бях сигурна, че бих могла да разбера, ала това включваше нещо, което мразех да правя.
Е, защо не? И без това в момента не бях кой знае колко заета.
Станах от леглото, извърнах се с гръб към решетките и се втренчих в голата стена, за да се концентрирам. Напрегнах се и след като си напомних, че съм достатъчно силна, за да запазя контрол, свалих вътрешните бариери, които винаги подсъзнателно издигах около съзнанието си. Огромно напрежение бе свалено от мен, все едно бе изпуснат въздух от балон.
И внезапно бях заобиколена от призраци.
Глава 2
Както винаги, беше объркващо. Лица и черепи, прозрачни и светещи — кръжаха около мен. Аз ги привличах, трупаха се като облак, сякаш искаха отчаяно да кажат нещо. И вероятно наистина го правеха. Призраците, които обитават този свят, са неспокойни души, които имат причини, за да не преминат в отвъдното. Когато Лиса ме върна от мъртвите, аз останах свързана с техния свят. Бяха ми нужни доста усилия и самоконтрол, за да се науча да блокирам призраците, които ме следваха. Магическите защити, които пазеха мороите, всъщност държаха повечето духове далеч от мен, но този път исках да са тук. Да им дам този достъп, да отворя защитните си стени… ами, беше си опасно.
Нещо ми подсказваше, че ако някога е имало неспокоен дух, то това ще бъде кралицата, която е била убита в собственото й легло. Не видях познати лица сред тази група, но не губех надежда.
— Татяна — прошепнах, концентрирайки мислите си върху мъртвото лице на кралицата. — Татяна, ела при мен.
Някога можех много лесно да призовавам един дух: приятелят ми Мейсън, който бе убит от стригой. Въпреки че с Татяна не бяхме толкова близки, колкото с Мейсън, двете с нея определено бяхме свързани. Мъглявината от лица се завъртя пред мен и започнах да се отчайвам. Тогава изведнъж тя се появи.
Беше с дрехите, с които е била убита — дълга нощница и пеньоар, целите в кръв. Чертите й бяха размазани, трепкаха като екран на развален телевизор. При все това короната на главата й и величествената й осанка й придаваха същото кралско излъчване, което помнех. Тя просто се взираше в мен, тъмният й поглед направо пронизваше душата ми. В гърдите ми се надигна буря от емоции. Както винаги, когато бях около нея, в мен лумнаха гняв и възмущение. Но изведнъж тези чувства бяха разсеяни от изненадваща вълна на симпатия. Ничий живот не биваше да свършва като нейния.
Поколебах се, изплашена, че пазачите ще ме чуят. Имах чувството, че няма значение колко тихо говоря, а и никой от тях не можеше да види това, което виждах аз. Вдигнах бележката.
— Ти ли си написала това? — попитах на един дъх. — Това вярно ли е?
Тя продължи да се взира в мен. И духът на Мейсън се държеше по същия начин. Да призовеш мъртвите, е едно; да общуваш с тях — съвсем друго.