— Трябва да знам. Ако съществува друг потомък на Драгомир, ще го намеря. — Нямаше смисъл да привличам вниманието върху факта, че не бях в положението да намеря когото и да било. — Но трябва да ми кажеш. Ти ли си написала това писмо? Истина ли е?
Единственият отговор беше този влудяващ втренчен поглед. Чувството ми на безсилие нарасна, а присъствието на всички тези духове започна да ми причинява главоболие. Очевидно и мъртва, Татяна беше също така вбесяваща, както като жива.
Канех се да издигна отново защитните си стени и да пропъдя призраците, когато Татяна направи почти незабележимо движение. Кимна съвсем леко. Втренченият й поглед се отклони към листа в ръката ми и сетне, като с магическа пръчка, тя изчезна.
Издигнах бариерите си, като напрегнах цялата си воля, за да се отделя от мъртвите. Главоболието ми не изчезна, но онези лица — да. Отпуснах се отново върху леглото и се втренчих невиждащо в бележката. Бях получила отговор. Бележката беше истинска. Татяна я бе написала. Някак си се съмнявах, че духът й ще има причина да ме излъже.
Опънах се върху леглото, отпуснах глава върху възглавницата и зачаках ужасната пулсираща болка да стихне. Затворих очи и използвах духовната връзка, за да разбера какво прави Лиса. След ареста ми тя беше заета да убеждава и да спори в моя защита, затова очаквах да върши нещо подобно. Вместо това, тя… пазаруваше дрехи.
Едва не се почувствах обидена от лекомислието на най-добрата си приятелка, докато не осъзнах, че избира траурна рокля. Намираше се в един от специалните магазини в двора, където пазаруваха само кралските особи. За моя изненада Ейдриън беше с нея. Гледката на познатото му красиво лице донякъде разпръсна страха ми. Едно бързо проникване в съзнанието й ми обясни защо той е тук: тя го бе убедила да я придружи, защото не искаше да го оставя сам.
Можех да разбера защо. Той беше мъртво пиян. Беше истинско чудо, че може да се държи на краката си. Всъщност дълбоко подозирах, че стената, на която се бе облегнал, е единственото, което го държеше прав. Кестенявата му коса бе разрошена — но не нарочно в обичайния му артистичен стил. Зелените му очи бяха кръвясали.
Също като Лиса, Ейдриън владееше духа. Той притежаваше способност, която тя още не беше усъвършенствала: можеше да посещава сънищата на другите. Откакто ме заключиха тук, го очаквах да навести моите и сега разбрах защо не го бе направил. Алкохолът притъпяваше духа. В някои отношения това беше добре. Прекаленото използване на духа пораждаше мрак, който накрая водеше до лудостта на онези, които владееха магията на духа. Но да прекараш живота си вечно пиян, също не беше особено здравословно.
Да го видя през очите на Лиса, събуди у мен емоционален смут, почти толкова силен както този, който изпитах с Татяна. У мен се надигна неприязън към него. Той очевидно бе разтревожен и разстроен за мен, а смайващите събития от миналата седмица го бяха разтърсили колкото всички нас. Освен това Ейдриън бе изгубил леля си, която той обичаше, независимо от безцеремонното й държание.
При все това почувствах… презрение. Може би не беше честно, но не зависеше от мен. Бях загрижена за него и разбирах, че е разстроен, обаче имаше много по-добри начини да се справиш със загубата. Държанието му беше почти като на страхливец. Той се криеше от проблемите си в бутилката, нещо, което бе в разрез с всяка частица от природата ми. А аз? Аз не бих позволила проблемите да ме надвият без борба.
— Кадифе — обяви продавачката безапелационно. Сбръчканата жена морой вдигна богато надиплена рокля с дълъг ръкав. — Кадифето е традиционно за кралския ескорт.
Наред с останалата многочислена свита, при погребението на Татяна щеше да има церемониален ескорт от двете страни на ковчега, с представители от всяка кралска фамилия. Очевидно никой нямаше нищо против Лиса да изпълни тази роля за рода си. Но да гласува? Това беше нещо съвсем различно.
Лиса огледа роклята. Приличаше повече на костюм за Хелоуин, отколкото на траурна дреха.
— Отвън е тридесет градуса — изтъкна Лиса. — И е влажно.
— Традицията изисква жертви — заяви жената мелодраматично. — Както и трагедията.
Ейдриън отвори уста, несъмнено готов с някой непочтителен и подигравателен коментар. Лиса поклати рязко глава и той си замълча.
— А няма ли, не зная, някои подходящи рокли без ръкави?
Очите на продавачката се разшириха.
— Никой никога не е носил презрамки на кралско погребение. Не би било прилично.