— Не, имаме време.
— Нека помисля — предложих аз. — Ще гледам да измисля нещо.
— Благодаря — каза тя с искрица надежда.
Затворих.
— Иска да обжалва ли? — поинтересува се Лиза. Кимнах. — И ще трябват още пари?
— Петдесет хиляди.
Лиза изкриви лице.
— И откъде ще ги намерим?
Свих рамене. Нямах никаква представа откъде бих могъл да намеря подобна сума. Отпуснах се на дивана. Бях направил всичко по силите си за Хелън, но то не се бе оказало достатъчно. Обзе ме отчаяние.
— Просто не мога да повярвам колко е тъпа системата ви — обади се Лиза. — Ако подобно нещо се бе случило тук, нямаше да се налага да плащаме нищо и адвокатите ни досега щяха да са издействали извънсъдебно уреждане на спора.
Беше абсолютно права. Казусът се бе оказал изненадващо сложен. При раждането на Матю се бяха получили усложнения, поради които той бе останал без кислород за няколко минути. Акушерът бе допуснал някои грешки. Когато се бе изяснило, че Матю има церебрална парализа, очевидният извод бе, че вината е у лекаря. Хелън бе решила да заведе дело, аз я бях подкрепил.
В онзи момент подобно решение ни се бе сторило повече от естествено. Любовникът й се бе махнал и Хелън се бе почувствала изоставена и гневна. На мама не можеше да се разчита, а Матю — той вече бе на две годинки — имаше нужда от постоянно внимание. Хелън бе зарязала обещаващата си кариера в създаването на телевизионна продукция и се бе изправила пред необходимостта да прекарва всяка свободна минута от живота си или в грижи за Матю, или в търсене на начин да спечели достатъчно пари, за да плаща да го наглежда някой друг. Трудно й беше и ако не бе пълната зависимост на Матю от нея, предполагам животът отдавна щеше да я е пречупил. Не заслужаваше подобна съдба.
Казусът бързо се бе усложнил и хонорарите бяха скочили до небесата. Парите не стигаха и на нас с Лиза, но аз винаги досега бях вземал едно решение — не можех да изоставя сестра си.
— Съжалявам — казах и хванах ръката на Лиза.
Тя леко я стисна:
— Не се притеснявай. Аз бих постъпила по същия начин за брат ми и съм сигурна, че и той не би се поколебал да ми помогне.
Малко по-късно вече лежахме голи в леглото и четяхме. Лиза бе потънала в един дебел, адски сложен роман, чието име не ми говореше нищо. Аз самият прелиствах папката за „Тетраком“, която ми бе дала Даян, и се насилвах да държа очите си отворени.
— Днес получихме добри резултати — внезапно каза Лиза.
Оставих папката с готовност.
— Така ли?
— Да, изпитанията на ВР56 върху животни изглеждат обещаващи. Скоро ще можем да минем върху хора.
— Но това е чудесно! Значи наистина работи?
— Не можем да сме сигурни преди да сме приключили с пълния цикъл клинични изпитания, но засега всичко изглежда прекрасно.
— Много се радвам, мила. — Наведох се към нея и я целунах. Преди време Лиза бе изказала предположението, че ВР56 — някаква малка изолирана лично от нея молекула, наречена невропептид — би могла да въздейства благоприятно върху Паркинсоновата болест. Изглежда, се оказваше права. Бях горд с нея. — Може би „Бостън пептидс“ след няколко години ще могат да разчитат на пазарен дял от някой друг милиард.
— Вие, инвестиционните посредници, мислите само за пари! Най-хубавото ще е, ако намерим лечение на паркинсона. Това наистина ще е страхотно постижение!
— Разбирам — казах аз мъничко засрамен. — Но въпреки това ми се иска да се надявам.
Тя се усмихна:
— Горкият Хенри е толкова възбуден, че не е на себе си. — Хенри Чан бе нейният шеф и основателят на „Бостън пептидс“. — Но за да финансираме клиничните изпитания, ще ни трябват пари. „Венчър Фърст“ вече не желае да дава. Трябва да ти кажа, че напълно разбирам Крейг.
Направих гримаса.
— „Венчър Фърст“ поне има извинение. Мисля, че са пресушили фондовете си. — Ставаше дума за една малка инвестиционна компания, която бе обезпечила първоначалния капитал за изследователската дейност на „Бостън пептидс“. Сред познавачите се говореше, че финансовите им резултати са слаби и сега те имаха проблеми с набирането на средства от индивидуалните инвеститори.
— Към какви хора е ориентирано това лекарство все пак? — поинтересувах се аз.
— Към хора, страдащи от Паркинсонова болест, разбира се.
— Не, имах предвид по време на клиничните изпитания. Кой би се съгласил да бъде първият човек, доброволно поел ново лекарство?