— Временна загуба на перспектива — казах аз. — Може да се случи на всекиго.
Но Гил не изглеждаше убеден.
— Хм… Добре, благодаря ти, Саймън.
Спокоен, че кариерата ми в „Ревиър“ не е застрашена, аз излязох от кабинета му, потискайки усещането, че съмненията ми не са изчезнали, а само са временно потиснати.
Даниел изучаваше борсовите котировки на екрана на компютъра си. Акциите на „Био-уан“ се бяха качили на четиридесет и четири долара. Вече бях проверил лично. Джон беше излязъл.
Даниел вдигна поглед към мен:
— Все още ли си на работа?
— Да.
— Гил успя да те разубеди, така ли?
— Ако може да се говори за нечия намеса, беше Лиза — признах аз.
— Доволен съм, че поне един от двама ви не е лишен от здрав разум.
Изсумтях неопределено.
— Гил ме попита добре ли е Джон. Мисля, че го безпокои случаят с вятърните генератори.
Даниел се изсмя гръмко:
— Джон е такъв въздухар…
— Хайде сега… не е толкова лош.
— Разбира се, че е въздухар. И свестен човек. Но какъв е смисълът от това? Нулев в числово изражение. Той е от губещите. За всички е ясно, че доникъде няма да стигне във фирмата. Знаеш, че е тук само заради баща си.
Свих рамене. Даниел може и да бе прав. Но аз лично харесвах Джон и нямах никакво намерение да го отписвам като губещ.
Даниел почувства несъгласието ми и смени темата:
— И какво ще правиш сега с „Нет коп“?
— Ще им намеря малко пари.
— Как? — повдигна вежди Даниел.
— Един бог знае. Ти да имаш някакви идеи?
Винаги си струваше да попиташ Даниел за идеи. Въпреки вродения си цинизъм той беше невероятно практичен.
Той помълча известно време.
— Мислил ли си за Джеф Либерман? Той инвестира в „Био-уан“, нали така? Може да рискува и с „Нет коп“.
Замислих се. Джеф бе наш съвипускник от бизнес колата. Беше се оказал способен студент и двамата с него бяхме прекарали доста време заедно. След дипломирането ни той беше постъпил в „Блумфийлд Уайс“ — голяма инвестиционна банка в Ню Йорк — но бе наблюдавал работата ми в „Ревиър“ с нескриван интерес. Бях му разказал за „Био-уан“, без да скривам уговорките на Лиза, и той бе направил значителна инвестиция в първата емисия акции.
— Струва си да се опита — признах аз.
Изрових номера му и му позвъних.
— Джеф Либерман.
— Джеф, Саймън Ейот ти се обажда.
— О, Саймън! Здравей, как си?
— Добре съм.
— А как е моята малка „Био-уан“? Надявам се котировката да е спряла да пада.
— Сутринта беше на четиридесет и четири. Много повече, отколкото си платил за твоите акции.
— Вярно е, не мога да се оплача.
— Джеф, всъщност поводът да ти се обадя, е една друга компания, с която имаме нещо общо. Ако навремето ти се е струвало, че „Био-уан“ е рискована инвестиция, трябва да видиш тази. Но ако компанията избута… печалбата ще е страхотна.
— Разкажи ми повече.
И аз му разказах подробно за „Нет коп“.
Проектът го заинтригува. Обяснението естествено беше в магическата думичка „Интернет“, съпровождаща основната идея. Запознах го с рисковете, признах му, че „Ревиър“ се е оттеглила, казах, че „Нет коп“ има нужда от още пари, за да оцелее, но това само раздразни апетита му. За него обаче имаше един основен въпрос.
— Харесва ли ти на теб, Саймън?
Наивно се бях надявал да не ме попита точно това. Сега трябваше да заложа репутацията си. Преглътнах:
— Става дума за голям риск, но… да, харесва ми. За мен Крейг Дохърти е необявеният победител.
— Окей, изпрати ми цялата информация. Ще те уведомя.
— Правя го веднага.
— И, Саймън… благодаря! Обаждай се, когато чуеш за други обещаващи проекти.
Затворих телефона. Джеф можеше и да инвестира. Но аз трябваше да намеря още пари. И то доста. Само че това можеше да почака, докато Крейг се поуспокои.
— Заинтересува ли се? — попита Даниел.
— Изглежда.
— Този уикенд ще бъда в Ню Йорк. Мога да се видя с него, ако пожелаеш. И да му поговоря.
— Благодаря. Направи го.
Опитах се да говоря с Крейг, но той беше „зает“, така че му оставих съобщение на телефонния секретар, за да го информирам с какво се занимавам. Разбирах напълно гнева му, но в един момент все щеше да му мине… особено ако успеех да му намеря пари отнякъде.