В този момент влезе Джон. Подсвиркваше си мелодия от 80-те и носеше голямо мляко.
— Още ли си тук, Саймън?
— Страхувам се, че е така.
— Ей, защо не хванеш Джон да инвестира? — обади се Даниел.
— В какво? — поинтересува се Джон.
— В „Нет коп“.
— Потенциално висока печалба и ти гарантирам, че не можеш да загубиш повече от сто процента от парите си — допълних аз.
— Не мога — заяви Джон и седна зад бюрото си.
— Че защо не? — попита Даниел.
— Нямам какво да инвестирам.
— О, недей на нас тия, Джон. Ти ако не можеш да развъртиш десетина милиона ей така…
— Няма ли някой ден тъпата ти глава най-сетне да уври, че баща ми не ми дава никакви пари? Ако му поискам долар, ще трябва да му измия колата — каза Джон, без да влага особено чувство. Наистина бяхме обсъждали темата безброй пъти, но Даниел все не можеше да повярва. Аз вярвах.
— Ами предложи му тогава той лично да го направи. Нека инвестира сам.
— Я ме оставете — отсече Джон и погледна екрана пред Даниел. — Няма значение колко напрегнато гледаш. Не се качва.
Даниел му хвърли сърдит поглед и смени страницата.
— Сигурно вече притежаваш поне половината компания — подхвърли Джон.
— За нещастие — промърмори Даниел.
— Защо? Та ти седиш на златна мина.
— Купих голям брой на петдесет и осем — призна с въздишка Даниел.
— Уорън Бъфет би се гордял с теб — усмихна му се Джон.
— Няма нищо, ще изплувам — раздразнено отговори Даниел.
Даниел наистина беше купил значително количество акции. След обявяването на компанията за публична цената на акциите бе скочила до небесата — четворно. През изтеклата година бе останала постоянна, клатейки се около шейсет долара, след което бе спаднала заедно със срива в целия сектор на биотехнологиите.
— Което не пречи на нашите славни партньори да се чувстват прекрасно — отбеляза Джон. — Любопитно, какъв ли е техният дял.
— Около петдесет и четири милиона общо — веднага отговори Даниел.
— Петдесет и четири милиона!
— Точно. „Ревиър“ инвестира пет милиона през 94-та. Тези пет милиона сега струват двеста седемдесет и пет милиона. Партньорите си разпределят една четвърт от печалбата — и това ти е цялата сметка.
Станеше ли дума за сметки, на Даниел можеше да се има пълно доверие. Аз знаех единствено, че собствеността в „Био-уан“ доминира останалите активи на компанията. Имаше няколко успешни сделки — главно заслуга на Франк, няколко провала — „заслуга“ на Арт, и други, за които не можеше да се каже нищо, но „Био-уан“ бе единствената инвестиция, за която си струваше да се говори.
Петдесет и четири милиона, разделени между петима партньори! Естествено, че най-голям дял се падаше на Гил. Арт също щеше да отхапе солидна хапка, защото колкото и невероятно да изглеждаше в светлината на следващите му изцепки, „Био-уан“ бе негова сделка. Франк също щеше да получи доста. Новите попълнения, Рави и Даян, щяха да се задоволят с по-малко.
До момента не бе имало случай младши съдружник да стане партньор. Надявах се тази ситуация да се промени заради мен.
— Е, Саймън, как се чувства човек, чийто тъст струва милиони долари? — язвително попита Даниел.
— Това е само печалба на хартия — казах аз. — И ще ти кажа още нещо, Даниел: в момента нямам впечатлението, че съм в ролята на любимия зет.
Даниел мрачно се усмихна.
— И аз имах същото впечатление.
— А какво мисли Лиза за „Био-уан“? — поинтересува се неочаквано Джон.
— Нищо хубаво.
— Така ли? Че защо?
— Една нейна приятелка работи там. И мрази компанията. Изглежда, директорът по техническите въпроси е тъпанар. Сещаш ли се — Томас Иневър, австралиецът. Наложил е режим на пълна секретност и сега само той знае какво става там.
— Мисля, че тя греши — възрази Даниел.
Свих рамене. Вярно че „Бостън пептидс“ беше много по-малка фирма от „Био-уан“, а освен това двете работеха в сродни области и не бяха конкуренти. Но Лиза имаше много ясно мнение за по-голямата фирма.
— Иневър е гениален — продължи Даниел. — Може да е докачлив, но е гениален.
— Сигурно — съгласих се аз. — Аз не знам нищо за биотехнологиите.
— И Арт не знае — засмя се Даниел. — А това е единствената му успешна инвестиция.