— Окей, да вървим.
Лиза почука на вратата. Никакъв отговор. Почука отново, този път по-настойчиво. Пак нищо. Завъртя дръжката и натисна вратата. Беше заключена.
— Но колата му е тук — озадачено каза тя и кимна към тъмносиния мерцедес на Франк, който си беше паркиран точно така, както го бях видял предния ден.
— Може да е излязъл на разходка — казах аз.
Огледахме се. Пред нас се простираше тресавището — мек килим от пожълтяла в разкошни цветове трева. Никаква следа от Франк. Отзад бе тревистото възвишение, по което се бяхме спуснали на път за тук. Не го видяхме и там. Всъщност не се виждаше никой. В далечината, на поне две мили от нас, имаше две къщи. Знаехме, че има хора, които живеят и по-наблизо, но дърветата скриваха домовете им от погледа ни.
— Ела да слезем до пристана — предложи Лиза.
Последвах я по клатещата се под краката ни дъсчена пътека, извеждаща до малката река. Беше отлив, така че самият пристан бе потънал под нивото на заобикалящото го тресавище. Седнахме на края на пътеката и пак се огледахме.
Беше изненадващо топъл октомврийски ден. Макар да нямаше и следа от признаци за човешки живот, не цареше мъртвешка тишина. Вятърът шепнеше из тревата на тресавището, а водата се плискаше в дървената платформа под краката ни. Из въздуха се стелеше топлата характерна миризма на блато, на сол и на загниваща растителност. Чапла, изчакала ни да се приближим достатъчно, сепнато излетя и се издигна над главите ни, размахвайки енергично крила, за да се задържи на няколко стъпки над високата трева. Морето не се виждаше, защото тресавището бе заобиколено от гористи островчета, потънали под есенната шарка на дърветата. Океанът обаче беше наблизо — точно зад Хог Айланд, на миля и половина пред нас.
— Обожавам това място — прошепна Лиза. — Представяш ли си какво изживяване е за едно дете да прекара лятото тук? Плуване, риболов, излизане с платноходката. Как ми липсваше всичко това, когато се наложи да заминем за Калифорния.
— Представям си — отговорих аз.
Лиза често ми бе говорила за Марш Хаус. Всъщност се бяхме запознали именно тук. Бях започнал работа в „Ревиър“ седмица или две преди това и Франк бе решил да покани колегите — включително и мен — на барбекю парти. Слушах критиките на Арт по повод драконовите закони на Масачузетс за оръжието. Не бях съгласен с него. Останалите се бяха смълчали. Тогава бях приел това като форма на одобрение на възгледите на Арт, но по-късно разбрах, че хората просто бяха осъзнали безсмислието да се спори с него на тема контрол над оръжието. Както и да е, Арт бе подхванал безкрайна тирада за конституционното право на американеца да притежава оръжие и за необходимостта да сме в състояние да се защитим във времена на въоръжени до зъби престъпници — и тогава една дребна тъмнокоса жена се включи в спора на моя страна. Престрелката с хапливи фрази продължи около пет минути, като несъмнено постави останалите в крайно неловко положение. А после Франк се намеси с дипломатичното предложение към жената да ми покаже старите му лодки, които бяха в една порутена барака малко встрани от компанията.
Тя се подчини и останалата част от вечерта прекарахме заедно. Нещо в Лиза ме привлече от самото начало. Харесваше ми начинът, по който тя разсъждаваше за нещата, установих, че искам да разговарям с нея, и я намирах за физически привлекателна. По някаква случайност тя спомена единствения френски филм, който бях гледал през живота си, и доловила ентусиазма ми, предложи да отидем да гледаме нещо от същия режисьор. Оттогава развих в себе си внезапен интерес към френското кино.
Тя се обърна и ме целуна.
— Какво ти става? — усмихнах се аз.
— О, нищо — засмя се тя.
— Кажи де — смушках я в ребрата аз.
— Казвала ли съм ти, че тук загубих девствеността си?
— Не, не е възможно! Точно тук? — Беше ми трудно да си представя по-открито място в целия район.
— Не, не тук. Там долу. На пристана. Там никой не може да те види. А и имаш достатъчно време да реагираш, защото се чува, когато някой трополи по дъсчената пътека.
Погледнах надолу към дървената платформа.
— Не мога да повярвам!
— Искаш ли да ти докажа? — предложи тя закачливо.
— Какво… сега?
Тя кимна.
— Баща ти може да ни види!
— Няма, точно това е интересното.
— Окей — съгласих се аз и предпазливо се усмихнах.
Любихме се. Вятърът и слънцето галеха кожата ни, водата се плискаше на сантиметри от главите ни, а около нас се простираше тресавището. Беше прекрасно.