Останахме да лежим прегърнати и изморени. Лиза облече блузката си, за да не изстине, а аз усетих кожата ми да настръхва. Дълго време никой от нас не проговори. Чувствах се едно цяло с тресавището и с Лиза.
Бях загубил представа за времето.
— Хайде да видим дали татко се е върнал — каза Лиза.
— Веднага ще усети какво сме правили — казах аз.
— Няма — успокои ме Лиза и после се засмя. — И какво като разбере? Това поне ще го накара да спре да се безпокои за брака ни, нали?
Тръгнахме назад към Марш Хаус. Държахме се за ръце.
Колата на Франк все още си бе там. Лиза почука на вратата. Никакъв отговор.
— Дали не му се е случило нещо? — обезпокои се тя.
— Какво да му се случи? Просто е излязъл на разходка.
— Не знам… — прошепна Лиза. Огледа се разтревожена. — Странно е, че е заключил. Когато е тук, оставя отключено. Дай да надникнем вътре.
Обиколихме цялата къща, надзърнахме през всички прозорци. Дневната бе празна, както и кухнята. Между двете имаше малка трапезария. Тук прозорецът беше високо — над главата ми.
— Я се качи на раменете ми — предложих аз и клекнах.
— Добре. — Тя се изкиска и се покатери по гърба ми. Бавно се изправих, пазейки равновесие, и я издигнах на нивото на прозореца.
Кискането й внезапно спря. Тя застина, после впи пръсти в косата ми и прошепна:
— Саймън… Саймън!
Свалих я на земята. Очите й бяха широко отворени, въздухът не й стигаше. Скочих нагоре, вкопчих пръсти в перваза на прозореца, набрах се на мускули и надникнах над ръба.
— Господи!
На прага между кухнята и трапезарията лежеше труп… на гърба му се виждаха две тъмни петна.
Скочих долу, спринтирах около къщата и атакувах предната врата.
Тя изпращя. Още две хвърляния с цялото ми тегло и тя се предаде. Изтичах при Франк.
Беше мъртъв. В ризата на каре, в която го бях видял предния ден, имаше две окървавени дупки от куршуми.
Лиза изпищя — изпищя така, както не я бях чувал. Избута ме, клекна до него, хвана лицето му в ръце и се разплака:
— Татко, татко, татко — повтаряше тя, неспособна да спре.
7.
— Само още няколко въпроса, господин Ейот. Или може би… сър Саймън Ейот?
Сержант Махони седеше на дивана в малката ни дневна. Полицейската му карта казваше, че е от отдел „Контрол и предотвратяване на престъпления“ на щатската полиция и че работи за офиса на областния прокурор в окръг Есекс. Беше едър, склонен към пълнеене мъж, с оредяваща червена коса и светлосини очи. Едното ъгълче на устата му изглеждаше постоянно повдигнато в полуусмивка на лека развеселеност, насмешливост или умерена недоверчивост — не бях сигурен кое от всичките. Гонеше петдесетте и създаваше впечатлението на човек, видял много — впрочем както сигурно си и беше. Една колежка на Лиза беше дошла да я изведе на кафе, така че двамата бяхме сами.
— „Господин“ е напълно достатъчно — казах аз. — Всичко, което стои зад думата „сър“, е, че баща ми е починал млад.
Опитвах се да забравя за титлата от началото на идването си в САЩ. А и Лиза никога не си бе позволявала да нарича себе си „лейди Ейот“ — е, освен понякога, когато беше пийнала и гола в леглото. Животът тук ми бе помогнал да забравя благородническия си произход. Хората научаваха за него само когато някой видеше паспорта ми, както бе направил Махони, или когато Гил съумееше ловко да вмъкне това в някой общ разговор.
— Добре, господин Ейот. Бих искал да се върнем за малко на някои от нещата, които ми казахте вчера. — Говореше с тежък бостънски акцент, едва доловимо отличаващ се от този на Крейг. Все още не се бях научил точно как да интерпретирам местните акценти.
— Добре.
— Изглежда, че вие сте последният човек, видял Франк Кук жив.
— Наистина ли?
Сините му очи внимателно наблюдаваха всичките ми реакции.
— Да… Съдебният лекар смята, че той е умрял преди десет вечерта в събота. От друга страна, вие споменахте, че сте отишли да се видите с него към два и половина следобед.
— Да, така беше.
— Това отговаря на показанията на съседката, че ви е видяла да карате с висока скорост по черния път към дома му.
Усмихнах се.
— По-скоро с около десет мили в час. Тя просто не гледаше къде кара.