— Няма значение. Не разследваме пътен инцидент. — Ъгълчето на устата му трепна нагоре. — Така-а… когато пристигнахте, беше ли господин Кук там?
— Да, беше. Изглеждаше изморен. Може би разтревожен или неспокоен. Във всеки случай не ми се зарадва много.
— Защо отидохте да го видите?
— Исках да изгладя някои недоразумения между нас.
— Какви по-точно?
Поколебах се за секунда.
— Франк и аз влязохме в спор на работа. Исках да изясним нещата.
Махони ме изгледа проницателно. Чувстваше, че не му казвам всичко.
— Какъв спор?
— По повод една инвестиция.
— Аха… — Гледаше ме право в очите и недвусмислено показваше, че чака да чуе нещо повече.
Нямах желание да разкривам пред Махони подозренията на Франк към мен и Даян. Но още по-малко желаех в един момент да бъда хванат, че съм скрил нещо от него. Това си беше разследване на убийство и на всички неудобни въпроси рано или късно трябваше да се отговори. Реших, че е най-добре да бъда максимално прям в отговорите си.
Въздъхнах и продължих:
— Според мен истинската причина за несъгласието бе, че Франк ме подозираше в тайна връзка с една от колежките ми. Исках да го уверя, че няма никаква опасност това някога да стане.
— Имате ли такава връзка? — попита той, сякаш не ме бе чул, с поглед, все така втренчен в моя.
— Не — простичко отговорих аз. Моментът не беше подходящ за възмущение. Усещах, че трябва да съм пределно внимателен с Махони. Внимателен и прецизен във формулировките.
— Ясно. Повярва ли ви господин Кук?
— Не знам. Не мисля.
— Влязохте ли в спор отново?
— Не съвсем — искрено отговорих аз.
— Но не се разделихте като най-добри приятели?
— Не.
Махони замълча, но не отмести поглед от мен. После въпросите заваляха отново:
— По кое време си тръгнахте оттам?
— Не знам точно… Може би към три часа.
— Къде отидохте след това?
— Разходих се по плажа… Шанкс Бийч. След това отидох в една от нашите компании — „Нет коп“.
— Видя ли ви някой по време на разходката? Вие видяхте ли някого?
— Имаше няколко коли на паркинга. — Замислих се. — Май имаше и един-двама души на плажа, но не бих могъл да ги опиша. Бях прекадено загрижен от разговора с Франк и отношението му към мен.
— Добре — прие обяснението ми Махони. — Колко време останахте на плажа?
— Около час.
— И след това отидохте направо в тази компания… как беше? „Нет коп“?
Разказах на Махони основните неща за „Нет коп“ и за хората, които бях видял там. Обеща ми да говори и с тях. Бях сигурен, че ще го направи.
— Имате ли представа на колко се оценява състоянието на Франк Кук?
Смяната на насоката на въпросите ме изненада.
— Не.
— Предположете някаква сума.
Замислих се. Франк бе имал доста успешна кариера на бизнесмен и най-вероятно вече беше направил доста пари в „Ревиър“. Освен това трябваше да се отчетат и милионите от „Био-уан“, които несъмнено му се полагаха. Даниел беше прав. Франк със сигурност бе богат човек. Реших все пак да дам на Махони възможност да ме смае.
— Един милион.
— По-скоро към четири, според нас. А господин Апълби каза, че след година или две господин Кук е щял да спечели още около десет благодарение на една от инвестициите в „Ревиър“. Това сега, разбира се, ще отиде при наследниците му. Което ме навежда на следващия въпрос. Кои са наследниците на Франк Кук?
— Нямам никаква представа — признах си чистосърдечно.
— Опитайте да се досетите.
— Предполагам Лиза. И брат й Еди. Може би и майка им.
Махони изсумтя.
— Нека оставим на неговия адвокат да потвърди или опровергае вашите предположения. Но засега да приемем, че можете да очаквате известна сума в резултат от смъртта на господин Кук.
Въздъхнах.
— Възможно е. Но досега не се бях замислял над тази възможност.
— Притежавате ли револвер, господин Ейот? — Нова смяна на тактиката.
— Не.
— Познавате ли някой, който притежава „Смит енд Уесън 640“, модел триста петдесет и седем, „Магнум“?
— Не.
— Можете ли да си служите с оръжие?
Поколебах се за част от секундата.
— Да.
— Къде сте се научили?
— Служил съм в британската армия — поясних аз. — Там учат на такива неща.