— А тя?
— Как, казва, искаш да стоиш тук и да пиеш? И да тичаш подир чуждите жени? Не може, казва. Всичко ще продам.
— Бре, че инат жена! — каза Петър овчарят. — Как да не му е мъчно на Захария? Пари се печелят, ама эемя мъчно се печели. Имаш ли земя, дръж я…
На сутринта пред господарската къща, под големия салкъм, чакаше каруцата, впрегната в големите сиви коне. Севастица и Захария се качиха. Може това, което бе разказал Марин, да беше вярно, но Захария изглеждаше доста весел, усмихваше се. Слугите се събраха около тях за последен път. Севастица каза:
— Ние си отиваме. Ерофим ще остане тука, а вие, както ви казах, ще докарате добитъка в града. Какво е днес? Четвъртък ли? Вие и полека да вървите, тая нощ ще стигнете в града. Утре добитъкът ще си почине, а в събота ще го изкараме на пазаря. Там ний пак ще се видим А сега сбогом.
И си заминаха. Слугите и те се застягаха за път, приготвиха се и тръгнаха. Мъже бяха, не идеше да плачат, но не им беше добре, стесняваха се един от други, гледаха се с овлажнели очи, кашляха и току викаха на Ерофима:
— Сбогом, Ерофиме! Е, хайде, остани си, Ерофиме!
И това „сбогом“, и това „остани си“, което всеки час повтаряха, беше за чифлика, не за Ерофима.
Тръгнаха. Овцете с Петра овчаря и Давидка — дълга върволица, навели глава от жегата — тръгнаха направо през полето. Из пътя, като голяма черда, се проточи едрият добитък. Тук бяха всички волове. Балана, Чивгата, Текеша, Карагьоза и всички други. После всички крави, всички коне. Тук беше и старата черна кобила, сестрата на Айа, тук беше и първескинята телица с малкото си теле. Дигна се прах. Понякога изцвилваше кон или измучаваше крава. На слугите се струваше, че добитъкът — волове, крави, коне току поглеждат назад и се опитват да се върнат. Слугите подвикваха и ги връщаха в пътя.
Сърнено беше близо и скоро бяха там. Очите на всички се насочваха към съборената вятърна мелница на баира, до която беше къщата и работилницата на Велико железарина. Не можеха да минат оттук и да не се видят с него, с Василена и с Аго. Освен пътя, който отиваше за града, и друг път, откъм горните села, минаваше оттук, тъй че Велико, който покрай железарството подковаваше и коне, не оставаше без работа. Като видяха слугите и добитъка от чифлика, и той, и Василена излязоха насреща:
— Добре дошли! Добре дошли! — викаха и двамата.
Василена се здрависваше поред с всички. Тя беше все тъй хубава, поизтъняла, с избистрено лице, с добър кротък блясък в черните си очи. Червеният елек, подигнат малко над кръста, който стягаше здравите и гьрди, беше поразкопчан, както бива у младите майки, кога кърмят. Зад Василена идеше Аго. Дебелият му гърлест глас гърмеше, смееше се.
— Отиваме си, развалиха ни гнездото-каза Петър овчарят. — Ще закараме добитъка на пазаря, а ний няма да се върнем веке…
Марин се шегуваше:
— Аго направи добре. Усети какво ще става и навреме избяга. Хитър е Аго…
— И вий няма да останете на пътя — каза Василена. — Елате, елате да седнете да си починете.
Вън на сундурмата Василена подаде на всекиго възглавница. Насядаха всички.
— То е тъй — каза Петър овчарят, като взе да цъка с огниво, за да запали цигарата си. — То е тъй, гладни няма да останем, ама птичката ходи, ходи през морето и пак се връща, дето и е гнездото. Като се научи човек, мъчно е. И за нас е мъчно, и за добитъка е мъчно.
Къщите на селото бяха по-настрана, около Великовата къща имаше поляна, на която добитъкът се спря и се запасе. Овцете бяха само по-надалече, при тях остана Давидко. Макар Велико и Василена и да знаеха всичко, което беше станало в чифлика (Галунка и Васил също бяха минали оттук), те пак трябваше да попитат за туй, за онуй, пък и слугите чувствуваха нужда да изкажат някому болката си. Приказваха, кое се окайваха, кое се шегуваха. Споменаха и чичо Митуша, който почиваше там някъде между белите кръстове в гробищата на Сърнено.
Както пасяха, воловете бяха наближили. Напред бяха Балана и Чивгата — бели като сняг, с големи рога като на елени.
— Ще се разпилседобитъка — каза Марин, — кой знае кой ще му бъде господаря, кой ще го гледа.
— Човек всякак може — каза Петър овчарят.
— И ще се оплаче, и свой ще намери. А добитъка, а добитъка… На него какво му е, никой не знае… Като няма език да каже…
Балана беше дошел до плета и като гледаше спокойно с влажните си черни очи, лизна се с езика си по задния хълбок, след туй взе да се почесва о един кол. Усмихната, с пъргави крачки, Василена отиде при него и го замилва с ръка. Може Балан да позна гласа и — спря се, не мърдаше, само по-затваряше очи.