— Не — отговаряше неизменно Сандокан със спокоен глас.
— Ей сега пак ми се стори, че чувам отзад дрезгав хрип.
— Ами, това е от страх. Аз не чух нищо.
— А този плясък?
— Идва от моите крака.
— Зъбите ми тракат.
— Успокой се, Джоко. Въоръжени сме с остри ками.
— Ами ако акулите дойдат под водата?
— Ще се гмурнем и ние, за да ги нападнем смело.
— Пък и сеньор Яниш не се вижда никъде!…
— Трябва да е още много далеч.
— Смятате ли, че ще го намерим, капитане?
— В това ми е надеждата… Яниш ме обича много, за да ме изостави на произвола на съдбата. Сърцето ми подсказва, че той следва корветата.
— Да, ама никакъв го няма…
— Имай търпение, Джоко. Вятърът постепенно се засилва и праото ще лети.
— Но с вятъра ще излязат и вълни
— Не ни плашат.
Плуваха още час, като все така внимателно наблюдаваха хоризонта и се озъртаха за акули. Изведнъж и двамата спряха.
— Чу ли? Параходна сирена, нали?
— Да, капитане.
— Не мърдай! — Сандокан се подпря на плещите на даяка и с един скок излезе до кръста от водата. На север видя две светли точки, които браздяха Морето на около две-три мили. — Някакъв кораб идва към нас; — каза той, леко развълнуван.
— Тогава ще го накараме да ни прибере — отвърна Джоко.
— Но не знаем от каква националност е и дали е търговски, или военен.
— Откъде идва?
— От север.
— Опасен курс, капитане.
— Така мисля и аз. Може да е някой кораб, който е участвувал в бомбардирането на Момпрацем и сега търси праото на Яниш.
— И ще го оставим да мине, без да ни вземе на борда?
— Свободата ни струва твърде скъпо, за да я загубим отново, Джоко. Ако ни заловят и този път, никой няма да ни спаси и ще трябва да се простя с надеждата да видя Мариана.
— Може да е търговски кораб — възрази Джоко.
— Не сме на пътя на тези кораби. Я да видя може ли да се различи нещо! — Той пак се метна на плещите на Джоко и се взря внимателно напред. Сега вече ясно видя плавателния съд, който идваше насреща им. — Да не си гъкнал, Джоко! — предупреди го и се пусна във водата. — Военен е, в това съм сигурен.
— Голям ли е?
— Кръстосвач, доколкото видях.
— Английски?
— Не се съмнявам.
— Тогава ще го оставим да мине.
— Не можем да направим нищо друго. Приготви се да влезем под вода, защото ще мине съвсем близо до нас. Бързо, пусни спасителния пояс и бъди готов!
Кръстосвачът — такъв поне го смяташе Сандокан — държеше курс на юг и бързо наближаваше. Като го видяха на сто и петдесет метра от себе си, Сандокан и Джоко се гмурнаха и заплуваха под вода. Когато излязоха на повърхността, за да поемат въздух, чуха някакъв глас: „Кълна се, че видях две глави откъм бакборда. Ако не знаех, че зад кърмата ни има акулачук, щях да спусна една лодка“. Тогава и двамата побързаха да се скрият под водата.
Но скоро трябваше да изплуват пак. За щастие, този път видяха, че кръстосвачът вече се отдалечава на юг. Ала и двамата бяха попаднали в разпенения килватер и се мятаха безпомощно сред вълните му.
— Пазете се, капитане! — извика паякът. — Не чухте ли какво каза оня моряк? Наоколо се върти акулачук!
— Приготви камата си!
— Дали ще ни нападне?
— И аз от това се страхувам, Джоко. Тези чудовища не виждат добре, но имат страшно обоняние. Уверявам те, че тази хищница не следва вече кораба.
— Страх ме е, капитане — оплака се паякът, който се мяташе насам-натам съвсем като обезумял.
— Успокой се, не съм я видял досега
— Може да дойде до нас под вода.
— Ще я чуем.
— Ами спасителните пояси!
— Ето ги пред нас, само два пъти като загребнем, и ще ги стигнем.
— Не смея да мръдна, капитане.
Нещастният даяк толкова се беше изплашил, че ръцете и краката му почти отказваха да се движат.
— Не се влудявай, Джоко! — викна му Сандокан. — Ако искаш да запазиш краката си, не стой там като пън. Хвани се за спасителния пояс и извади камата.
Паякът се поокопити и доплува до пояса, който се полюшваше в пенливата диря.
— Я да видим сега къде се намира тази акулачук! Може пък да успеем да я избегнем — каза Сандокан и за трети път се надигна от водата, като се опря на раменете на Джоко.
Хвърли поглед наоколо и сред пенливата диря видя да се показва нещо като огромен чук.
— Трябва да бъдем нащрек, Джоко. Намира се на петдесет-шестдесет метра от нас.
— Значи, не е продължила да следва кораба, а? — запита паякът, тракайки зъби.
— Подушила е човешко месо — отговори Сандокан.
— Ами като дойде?
— Ще видим след малко. Ти не мърдай и не пускай камата! Доближиха се един до друг и зачакаха с тревога края на това опасно приключение.