Този вид акули са много опасни противници. Главата им има форма на чук, а широката им уста, която се намира в началото на корема, е въоръжена с нанизи остри зъби. Те са смели и ненаситни на човешко месо и когато подушат плувец, незабавно го нападат и го прерязват на две като с трион. Но и на тях им е малко трудно да хванат плячката си, защото трябва да се обърнат по гръб, за да могат да я захапят.
Сандокан и паякът останаха няколко минути неподвижни, ослушвайки се напрегнато, и като не чуха нищо, започнаха да се оттеглят предпазливо. Но на петдесет-шестдесет метра назад изведнъж се появи отвратителната глава на акулата. Чудовището стрелна двамата плувци със зловещите си жълти очи, после изпуфтя дълбоко и този дрезгав звук им се стори още по-зловещ. Отпусна се няколко мига на вълните и изведнъж се хвърли напред, шибайки бясно водата.
— Капитане!… — извика Джоко.
Малайския тигър, изгубил вече търпение, вместо да се отдръпне, пусна спасителния пояс, захапа камата си и заплува решително срещу акулата.
— Аха, и ти ли идваш да ни нападаш?… Ще видим дали морският тигър ще излезе по-силен от Малайския тигър!…
— Не я закачайте, капитане! — замоли се Джоко
— Искам да я убия — заяви Сандокан. вече разярен. — Ха сега да те видя, проклета акуло
Акулатачук, може би изплашена от виковете и от дързостта на Сандокан, изведнъж спря, като разплисна настрани две големи вълни и се гмурна под водата.
— Ще ни издебне отдолу, капитане — извика паякът.
Но се излъга. Миг след това акулата се появи на повърхността и противно на жестокия си инстинкт, вместо да повтори атаката, заплува игриво в дирята на кораба. Сандокан и Джоко я проследиха с поглед и като видяха, че поне за момента ги бе оставила на мира, продължиха своето оттегляне, плувайки все на северозапад.
Ала опасността още не бе преминала — макар и да играеше сред вълните, хищницата не ги изпускаше от очи, от време на време изскачаше над водата, за да се увери каква посока държат, после наваксваше загубеното разстояние, като гледаше да бъде все на петдесет-шестдесет метра от тях. Вероятно изчакваше подходящ момент, за да поднови атаката.
И наистина след малко Джоко, който се намираше по-назад, видя, че хищницата напредва шумно, като тръска глава и пляска силно с опашка. Описа голям кръг около двамата плувци и продължи да се върти около тях, като плуваше ту под вода, ту на повърхността и все повече и повече стесняваше кръговете.
— Внимавайте, капитане! — извика Джоко.
— Готов съм да я посрещна.
— А аз да ви помогна.
— Мина ли ти страхът?
— Почти.
— Не пускай пояса, преди да съм ти дал знак. Да се помъчим да излезем от кръга!
Стиснали с лявата ръка пояса, а с дясната — камата, двамата пирати се оттегляха, обърнати с лице към акулата. Но тя не ги оставяше и продължаваше да свива спиралата, която описваше около тях, като вдигаше високи вълни, пляскайки с мощната си опашка, и показваше острите си зъби, които белееха зловещо в мрака. С един гигантски скок, излизайки почти цялата от водата, изведнъж се хвърли върху Сандокан, който беше по-близо до нея. Малайския тигър пусна пояса и веднага се скри под вода, а Джоко, добил смелост при приближаващата опасност, се спусна напред с вдигната кама.
Като видя, че Сандокан изчезна, акулата с един удар на опашката се измъкна от атаката на Джоко и на свой ред се гмурна във водата.
Сандокан я чакаше. Щом я видя до себе си, хвърли се отгоре й, като я хвана за една от тръбните перки и с един страшен удар на камата разпра корема й.
Смъртно ранена, огромната риба се изви рязко, освобождавайки се от противника, който се готвеше да повтори удара, и изплува на повърхността. Щом забеляза даяка на две стъпки, обърна се по гръб, за да то захапе, но Сандокан вече беше изплувал.
Камата, която я беше ранила, този път се заби в черепа й с такава сила, че острието остана вътре.
— На ти още веднъж и още веднъж, и още, и още — викаше паякът и нанасяше удар след удар.
Този път хищницата се скри под водата завинаги, оставяйки след себе си голямо петно кръв, което бързо нарастваше.
— Като че ли няма да излезе вече на повърхността. Какво ще кажеш, Джоко, а?
Паякът не отговори. Опрял ръце на спасителния пояс, той се мъчеше да се надигне, за да види какво има в далечината.
— Какво търсиш? — попита го Сандокан.
— Там… гледайте… на северозапад! — викна Джоко. — Слава на великия Аллах!… Виждам една голяма сянка… платноход!
— Може би е Яниш — развълнува се Сандокан.
— Много е тъмно, за да се види по-добре, но усещам, че сърцето ми бие силно, капитане.
— Дай да се кача на раменете ти.