Паякът се приближи, Сандокан се подпря на него и излезе от водата до пояс.
— Какво виждате, капитане?
— Това е прао!… Дано да е той!… Проклятие!
— Защо проклинате?
— Корабите, които идват насам, са три.
— Сигурен ли сте?
— Съвсем сигурен.
— Да не би Яниш да е намерил помощ?
— Не е възможно!
— Тогава какво ще правим? Плуваме вече от три часа и да ви призная, чувствувам се изтощен.
— Разбирам те — приятели или неприятели, ще ги накараме да ни приберат. Викай за помощ!
Джоко събра сили и викна колкото му глас държи:
— Хей, хора от кораба!… Помощ!…
След малко откъм морето се чу гърмеж и един глас запита високо:
— Кой вика?
— Корабокрушенци.
— Чакайте.
Скоро видяха, че трите кораба завиха на борд и наближаваха бързо, защото вятърът се бе усилил.
— Къде сте? — запита същият глас.
— Към брега — отговори Сандокан.
Последва кратко мълчание, след което се чу друг глас:
— Гръм и мълния!… Да пукна, ако не е той!… Кой там?
— Яниш! Яниш, аз съм, Сандокан!
На борда на трите кораба отекна мощен възглас:
— Да живее капитанът! Да живее Тигъра!
Първото прао беше вече съвсем близо. Плувците хванаха подхвърленото им въже и се качиха на палубата с пъргавината на маймуни.
Един мъж се втурна към Сандокан и го прегърна крепко:
— Ах, брате мой! Мислех, че няма да те видя никога вече! Сандокан притисна до гърдите си добрия португалец, докато екипажите викаха непрестанно:
— Да живее Тигъра!
— Ела в моята каюта — каза Яниш. — Имаш да ми разказваш много неща.
Сандокан го последва мълчаливо и двамата слязоха в каютата, а корабите продължиха курса си триумфално. Португалецът отвори бутилка джин и я подаде на Сандокан, който изпи няколко чаши една след друга.
— Хайде, разказвай как стана така, че те намерих в морето, докато аз смятах, че си пленен или загинал на борда на парахода, който преследвам упорито от двадесет часа?
— А, кръстосвача ли преследваше? Така и подозирах.
— Гръм и мълния! Разполагам с три кораба и сто и двайсет души и искаш да не го преследвам?
— Но откъде събра толкова народ?
— Знаеш ли кой командува другите два кораба?
— Не, разбира се.
— Писангу и Маратуа.
— Значи не са били потънали през онази буря, дето ни хвана близо до Лабуан.
— Както виждаш, не. Маратуа бил тласнат към остров Пуло Гайа, а Писангу се приютил в залива на Амбонг. Останали там много дни, за да поправят тежките повреди, после се спуснали към Лабуан, където се срещнали. Като не ни намерили в оня малък залив, върнали се в Момпрацем. Аз ги срещнах снощи, когато бяха поели за Индия, подозирайки, че сме отишли натам.
— Слизали ли са в Момпрацем? Кой заема сега моя остров?
— Никой, защото англичаните го изоставили, след като опожарили нашето селище и взривили последните бастиони.
— Така е по-добре — въздъхна Сандокан.
— А сега казвай какво се случи с теб? Видях те, че абордира корветата, докато аз изтърбушвах канонерката, чух победното „ура“ на англичаните и после нищо. Избягах, за да спася поне съкровищата, които носех, но после тръгнах по следите на парахода с надеждата да го настигна и да го абордирам.
— Аз паднах на неприятелската палуба след жесток удар в главата и бях пленен заедно с Джоко. Спасиха ме хапчетата, които, както знаеш, винаги нося в себе си.
— Разбирам — каза Яниш и прихна да се смее. — Хвърлили са ви в морето, защото са ви сметнали за мъртви. А какво стана с Мариана?
— Тя е пленница на борда на парахода — отговори Сандокан с печален глас.
— Кой командуваше парахода?
— Баронетът, но аз го убих в схватката.
— Така си и мислех. Дявол да го вземе, какъв жесток край за твоя нещастен съперник! Какво смяташ да правиш сега?
— Ти какво би направил?
— Аз ли? Бих следвал парахода, за да го абордирам.
— Точно това исках да ти предложа.
— Знаеш ли къде отива параходът?
— Не, но, когато го оставих, се бе насочил, струва ми се, към Трите острова.
— Какво ще прави там? Работата не е чиста, братко. Бързо ли плаваше?
— С осем възела в час.
— Каква преднина може да има пред нас?
— Около трийсет мили.
— Тогава можем да го настигнем, ако вятърът се задържи все така силен. Но… — Яниш замълча, защото чу на палубата необичайно раздвижване и врява.
— Какво става? — попита Сандокан.
— Да се качим горе, брате.
В момента, когато излязоха на палубата, няколко души вадеха от водата някаква метална кутия, забелязана от един моряк на двайсетина метра от десния борд.
— Ой, ой, какво означава това — възкликна Яниш. — Да не съдържа някакъв важен документ, не ми изглежда обикновена кутия.