— Ние сме все по дирите на парахода, нали? — запита Сандокан, който без да знае защо, се почувствува развълнуван.
— Да — отвърна португалецът.
Сандокан извади бързо криса си и с един удар разряза кутията, от която се показа някаква хартия — беше малко навлажнена, но ясно личаха няколко реда, изписани с красив почерк.
— Яниш! Яниш! — викна Сандокан с треперещ глас.
— Чети, братко, чети!
— Струва ми се, че ослепях…
Португалецът грабна хартията от ръцете му и прочете: „Помощ! Откарват ме на Трите острова, където ще дойде чичо ми, за да ме отведе в Саравак, Мариана.“
Щом чу тези думи, Сандокан изрева като ранен звяр и се олюля, сякаш бе ударен с куршум:
— Загубена, загубена завинаги!… Лордът…
Яниш и пиратите го бяха наобиколили и го гледаха с тревога и дълбоко вълнение, сякаш изпитваха същата мъка, която късаше сърцето на този нещастник.
— Сандокан, кълна ти се, че ще я спасим дори ако трябва да абордираме кораба на лорда или да нападнем Саравак и Джеймс Брук, който го управлява! — заяви решително Яниш.
Сандокан, който до този момент седеше сломен от мъка, скочи на крака с пламнали очи и променено лице.
— Тигри на Момпрацем — викна той с мощния си глас, — трябва да избием враговете и да спасим нашата кралица. Всички към Трите острова!
— Отмъщение!… — ревнаха в отговор пиратите. — Смърт на англичаните, да живее нашата кралица!
Миг след това трите платнохода завиха на борд и се отправиха към Трите острова.
С промяната на курса пиратите се заловиха трескаво за работа, подготвяйки се за битката, която несъмнено щеше да бъде много жестока и може би последна с омразния неприятел.
Пълнеха топовете, сглобяваха бомбардите, отваряха буретата с барут, трупаха огромни количества гюллета и гранати на носа и на кърмата, сваляха излишните въжета от такелажа и подсилваха най-необходимите, издигаха барикади, подготвяха абордажните куки. На палубата бяха донесени дори съдове с алкохол, за да го изсипят горящ върху неприятелския кораб.
Сандокан ги насърчаваше с жестове и с думи, като обещаваше на всички да прати на дъното този параход, който го бе държал окован, бе избил най-храбрите му пирати и бе отвлякъл годеницата му.
— Да, ще разбия този проклетник, ще го подпаля — току възкликваше той. — Да даде бог само да стигна навреме, за да попреча на лорда да я отмъкне.
— Ако се наложи, ще нападнем и лорда — рече Яниш. — Кой би могъл да устои на атаката на сто и двайсет момпрацемски тигри?
— Но ако стигнем много късно, когато лордът вече е отплавал за Саравак на борда на някой бърз кораб?
— Ще го настигнем в града на Джеймс Брук. По-скоро друго ме безпокои: как да завземем парахода, който трябва да е хвърлил вече котва на Трите острова. Трябва да го изненадаме, но… ах, как забравяме!…
— Какво искаш да кажеш?
— Не помниш ли какво се опита да направи лордът, когато го нападнахме по пътеката за Виктория?
— Да — каза едва чуто Сандокан и косите му настръхнаха. — За бога, ти смяташ, че комендантът…
— Може да е получил заповед да убие Мариана, за да не я остави да падне в наши ръце.
— Не е възможно, не е възможно!
— А пък аз ти казвам, че се страхувам за годеницата ти.
— Тогава? — промълви Сандокан.
Яниш остана замислен, без да отговори. Но изведнъж се плесна по челото и възкликна:
— Готово!…
— Говори, бързо, братко! Ако имаш някакъв план, казвай го. веднага!
— За да предотвратим катастрофата, по време на атаката някой от нас трябва да бъде близо до Мариана, за да я брани.
— Вярно с, но как да стане това?
— Ето какво: както знаеш, в ескадрата, която ни нападна в Момпрацем, имаше платноходи на султана на Варауни.
— Не съм забравил.
— Ще се преоблека като султански офицер, ще издигна флага на Варауни и ще абордирам парахода, уж че съм пратен от лорд Джеймс.
— Чудесно!
— На коменданта ще кажа, че трябва да предам писмо на леди Мариана и щом вляза в каютата й, ще се барикадирам заедно с нея. Като ви свирна с уста, скачате на кораба и започвате сражение.
— Ах, Яниш! — притисна го Сандокан до гърдите си. — Колко ще ти бъда задължен, ако успееш!
— Ще успея, Сандокан, само да стигнем преди лорда! В този момент от мостика извикаха:
— Трите острова!…
Сандокан и Яниш побързаха да се качат на палубата. На седем-осем мили се мяркаха високи скални масиви. Всички пирати забиха очи натам, търсейки жадно парахода.
— Ето го! — извика един даяк. — Ей там долу виждам дим.
— Да — потвърди Сандокан, чиито очи сякаш се възпламениха. — Зад рифовете се издига черен стълб дим. Параходът е там!
— Да действуваме с ред и да се подготвим за атаката — каза Яниш. — Писангу, прехвърли още четиридесет души на нашето прао!