Седна на кормилния лост със Сабау до себе си и решително поведе кораба към устието на реката.
Тъмнината улесняваше бягството им. На небето нямаше луна и нито една звезда, нямаше дори оная мътна светлина, която отразяват облаците, когато нощното светило ги огрява отгоре.
Големи тъмни облаци бяха завзели небосвода, затуляйки всякакъв светлик. Освен това исполинските дуриони, палмите и огромните листа на банановите дървета хвърляха такава сянка, че Сандокан се взираше напрегнато, за да различи двата бряга на реката.
Дълбока тишина, нарушавана едва от тихия ромон на водата, цареше над този малък воден път. Не се чуваше шумолене на листа, защото под тъмните сводове на тази пищна растителност не проникваше никакъв полъх, и на палубата на кораба не се долавяше никакъв шепот,
Сякаш всички тези мъже, залегнали от носа до кърмата, бяха спрели да дишат от страх да не смутят този покой.
Корабът бе наближил вече устието на реката, когато след едно леко триене спря.
— Заседнахме ли? — запита кратко Сандокан.
Сабау се надвеси от фалшборда и огледа внимателно водите.
— Да — отговори той. — Под нас има пясъчен нанос.
— Ще можем ли да минем?
— Приливът се качва бързо и смятам, че след няколко минути ще можем да продължим надолу по реката.
— Тогава да почакаме.
Екипажът не помръдна, макар и да не знаеше защо бе спрял корабът, Но Сандокан бе дочул познатото щракане при зареждане на карабините и забеляза как артилеристите се навеждат безшумно към оръдието и бомбардите.
Изминаха няколко минути на тревожно очакване за всички, после се чу скърцане огкъм носа и под кила. Повдигнат от прилива, който се качваше бързо, корабът се плъзна по пясъчния нанос. Освободи се изведнъж от това проклето дъно, олюлявайки се леко.
— Вдигнете едно платно — кратко изкомандува Сандокан на маневристите.
— Ще бъде ли достатъчно, главатарю? — запита Сабау.
— Засега да.
Миг след това на фокмачтата се издигна едно триъгълно платно, боядисано в черно, за да се слива с нощните сенки.
Корабът се спусна бързо по завоите на реката. Измъкна се успешно от устието, минавайки между пясъчните наноси и крайбрежните скали, прекоси малкия залив и излезе безшумно в морето.
— А къде е военният кораб? — запита Сандокан, като се изправи.
— Ето го там долу, на половин миля от нас — отговори Сабау. В тази посока се очертаваше смътно тъмна грамада, над която от време на време се виеха малки светли точки, навярно искри от комина. Чуваше се и глухото боботене на парните котли.
— Огънят в котлите още гори — измърмори Сандокан. — Значи той ни очаква.
— Ще успеем ли да минем незабелязано, главатарю? — запита Сабау.
— Надявам се. Виждаш ли някаква лодка?
— Никаква, главатарю.
— Ще плаваме съвсем близо до брега, за да се слеем с гъстата растителност, после ще излезем в открито море.
Духаше слаб вятър, но морето беше спокойно, гладко, като от зехтин.
Сандокан заповяда да вдигнат платно и на гротмачтата, после насочи кораба на юг, следвайки извивките на брега. Имаше малка вероятност да бъде забелязан, тъй като се движеше в сянката на високи дървета.
Застанал на кормилния лост, той не изпускаше от очи огромния неприятел, който можеше да се събуди всеки миг и да обсипе морето и брега с град от желязо и олово.
А той се стараеше да го заблуди; вътре в себе си гордият човек се измъчваше, задето напуска тези места, без да е отмъстил. От една страна му се искаше да е вече в Момпрацем, от друга — да води нова жестока битка. Той, страшният Малайски тигър, непобедимият главатар на пиратите от Момпрацем, почти се срамуваше, че се измъква оттук тайно, като нощен крадец.
Само като си помислеше това, кръвта му кипваше, в очите му проблясваше страшен гняв. Ах, с каква радост би посрещнал един оръдеен залп, дори и като предупредителен знак за ново, по-катастрофално поражение.
Платноходът се бе отдалечил вече на петстотин-шестстотин стъпки от залива и се готвеше да поеме в открито море, когато на кърмата, в килватера се появи някакво странно блещукане. Сякаш безброй пламъчета извираха от мрачните дълбини на морето.
— Ще се издадем — рече Сабау.
— Толкова по-добре — отвърна Сандокан със злорада усмивка. — Не. това оттегляне бе недостойно за нас.
— Вярно е, капитане — отговори малаецът. — По-добре да умрем с оръжие в ръка, отколкото да бягаме като чакали.
Морето ставаше все по-фосфоресциращо. Пред носа и зад кърмата на кораба светлите точки се умножаваха и килватерът блестеше. Сякаш платноходът оставяше след себе си бразда от горящ катран или разтопена сяра.