Междувременно залповете ставаха все по-страшни. Оръдието на Сабау вече бе разнебитено, половината екипаж лежеше на горната палуба, покосен от картечния огън.
Сандокан разбра, че за Тигрите на Момпрацем е ударил вече последният час.
Поражението бе пълно. Вече не бе възможно да се даде отпор на този гигант, който всеки миг бълваше дъжд от снаряди. Не им оставаше нищо друго освен да се хвърлят на абордаж. Но това бе истинска лудост, защото дори и на палубата на кръстосвача победата не можеше да се усмихне на тези храбреци.
Оцелели бяха не повече от дванадесет души, но това бяха дванадесет тигри, водени от своя невероятно смел главатар. — След мен, храбреци мои! — извика той.
Дванадесетте пирати, запенени от ярост, с изблещени очи, стиснали оръжието с яките си като клещи ръце, се скупчиха около него, закривайки се с труповете на другарите си.
Тогава кръстосвачът с пълна пара се впусна срещу пиратския кораб, за да го потопи с тарана си, но Сандокан, щом го видя на няколко метра, с едно завъртане на кормилния лост избегна сблъсъка и хвърли своята дървена черупка срещу неприятелския бак
Последва жесток сблъсък. Корсарският кораб се наклони на десен борд, като загреба вода и изсипа в морето мъртви и ранени.;
— Мятайте куките! — изрева Сандокан.
Две абордажни куки се забиха във въжените стълбици на кръстосвача.
Тогава тринадесетте пирати, обезумели от ярост, жадни за мъст, се хвърлиха на абордаж като един човек.
Като си помагаха с ръце и крака, залавяйки се за вратичките: на батареите и за котвените въжета, те се покатериха нагоре по барабана на щурвала, стигнаха до фалшбордовете и се спуснаха стремглаво по палубата на кръстосвача, преди още англичаните, смаяни от тяхната смелост, да са помислили да ги отблъснат.
С Малайския тигър начело, пиратите се нахвърлиха върху артилеристите и ги изклаха при оръдията им, обърнаха в бягство стрелците, които се бяха впуснали да ги спрат, после, размахвайки яростно ятаганите си, се отправиха към кърмата.
Там, привикани от офицерите, се бяха събрали хората от батареята. Бяха шестдесет или седемдесет души, но пиратите, без да се страхуват от техния брой, се хвърлиха бясно срещу щиковете, започвайки титанична борба.
Като нанасяха отчаяни удари, те сечаха ръце и глави, ревяха зверски, за да всеят по-голям страх, падаха и отново се изправяха, ту отстъпваха, ту напредваха и за няколко минути взеха надмощие над всичките тези противници. Но обстрелвани от хората по марсовете, посичани със саби в гръб, притиснати от щиковете отпред, тези храбреци паднаха.
Сандокан и още четирима, покрити с рани, с окървавени до дръжките оръжия, успяха с неимоверни усилия да си проправят път и се опитаха да завземат носа, за да спрат с оръдейна стрелба тази лавина от хора.
По средата на палубата Сандокан, улучен право в гърдите от един куршум, падна, но веднага се изправи и ревна:
— Избийте ги! Избийте ги!…
Англичаните щурмуваха с насочени щикове. Схватката бе смъртоносна.
Четиримата пирати, които се бяха хвърлили пред своя капитан, за да го закрият, изчезнаха сред пушечен залп, простреляни на място. Но Малайския тигър оцеЛя.
Въпреки раната, от която струеше кръв, безстрашният мъж с един свръхчовешки скок стигна до парапета на бакборда, повали със счупения си ятаган един стрелец от марсовете, който се помъчи да го задържи, хвърли се в морето с главата надолу и изчезна под черните вълни.
Такъв човек, надарен с изключителна сила, с такава необикновена енергия и толкова голяма смелост, не биваше да умре, въпреки тежкото изпитание.
Наистина, докато параходът следваше своя курс, носен от последните удари на витлата, пиратът със силен тласък на петите излезе на повърхността и заплува навътре в морето, за да не бъде разсечен от неприятелския таран или улучен от куршум.
Сдържайки стенанията си, предизвикани от раната, и за да обуздае гнева, който го разяждаше, той се сви и се потопи почти изцяло във водата. Чакаше благоприятен момент, за да доплува до бреговете на острова.
В същото време военният кораб изви на борд на около триста метра от него и се отправи към мястото, където се бе хвърлил пиратът, с надеждата да го разкъса с витлата си. Но после изви отново на борд, спря за момент, сякаш искаше да огледа тази част от водите, раздвижени от вихреното движение на витлата, и пое напред. Кръстоса тази зона на морето по всички посоки, докато моряците със светлините на няколко илюминатора претърсваха навред. Най-сетне, като се убеди, че е безполезно да търси, се отдалечи по посока на Лабуан.