Пиратът спря, хванал се за главата, с изблещени очи, с ужасно изкривено лице, после изведнъж скочи и се впусна отново в лудешкия си бяг.
Дълго време тича, като крещеше все така и проклинаше. Излезе от гората, прекоси една савана, в края на която му се мярна смътно някаква ограда, после пак се спря и падна на колене изтощен и задъхан.
Остана няколко мига отпуснат на земята, опита да се надигне отново, но силите му изведнъж го напуснаха, кървав воал покри очите му и той рухна, надавайки последен вик, който заглъхна в мрака.
Когато дойде на себе си, за негова голяма изненада се намери не сред малката савана, която бе прекосил през нощта, а в една просторна стая, облепена с красиви тапети, настанен в удобно и меко легло.
В първия миг помисли, че сънува, и няколко пъти разтърка очите си, за да се събуди, но скоро се убеди, че всичко, което виждаше, е действително. Надигна се да седне и се запита:
— Къде съм? Жив ли съм още, или съм мъртъв? — Огледа се наоколо, но не видя никакъв човек, към когото да се обърне.
Тогава започна да разглежда стаята: беше обширна, хубаво подредена, осветена от два големи прозореца, през чиито стъкла се виждаха високи дървета.
В един ъгъл видя пиано, върху което бяха разпилени нотни листа, в отсрещния ъгъл имаше статив с някаква картина, изобразяваща морски пейзаж, махагоновата маса насред стаята бе застлана с бродирана покривка, несъмнено изработена от женски ръце, а до леглото имаше разкошно абаносово столче, украсено със слонова кост, на което, за голяма радост на Сандокан, бе поставен неговия верен крис и една полуотворена книга, с увяхнало цвете между страниците.
Наостри уши, но не чу никакъв глас, отдалеч обаче долитаха нежни звуци като акорди на лютня или китара.
— Но къде се намирам? — запита се отново Сандокан. — В Дома на приятели или на врагове? И кой е превързал и лекувал раната ми?
Изведнъж погледът му падна пак върху книгата, поставена на столчето, и тласкан от неудържимо любопитство, той протегна Ръка и я взе. На корицата й със златни букви бе отпечатано някакво име.
— Мариана! — разчете той. — Какво ли означава? Име ли е, или някаква дума, която аз не разбирам?
Прочете повторно името и — странно! — развълнува го някакво непознато чувство. Неизпитвана досега нежност изпълни сърцето на този мъж — това стоманено сърце, което не се трогваше от нищо!
Разтвори книгата — бе изписана с красиви ясни букви, чието значение не успя да разбере, макар този език да му напомняше португалски — езика, на който говореше Яниш. Тласкан от някаква тайнствена сила, взе нежното цвете, което бе зърнал между страниците, и дълго го съзерцава. Помириса го няколко пъти, като внимаваше да не го орони с тези свои пръсти, навикнали да стискат само дръжката на ятагана, и пак усети онова странно чувство и някакъв загадъчен трепет. В този миг кръвожадният пират изпита силно желание да го поднесе до устните си!…
С неохота върна цветето между страниците, затвори книгата и я остави пак на столчето. Тъкмо навреме, защото дръжката на вратата се завъртя и влезе един мъж, който пристъпваше бавно, с характерната за англосаксонците скованост.
По-скоро висок на ръст и як, той изглеждаше на около петдесет години, лицето му бе опасано от червеникава брада, която бе започнала да побелява, имаше сини, дълбоки очи. Веднага личеше, че е човек, свикнал да командува.
— Радвам се, че ви виждам успокоен. В продължение на три дни делириумът не ви даваше нито миг покой.
— Три дни! — възкликна Сандокан смаян. — Нима от три дни съм тук?… Значи не сънувам…
— Не, не сънувате. Намирате се при добри хора, които ще ви лекуват грижливо и ще направят всичко възможно, за да оздравеете.
— Но кой сте вие?
— Лорд Джеймс Гайлонк, капитан първи ранг от флотата на нейно величество милостивата императрица Виктория.
Сандокан трепна и свъси чело, но бързо се опомни и като направи върховни усилия да не издаде омразата, която изпитваше към всичко английско, каза: