— Благодаря ви, милорд, за всичко, което сте направили за мен, един непознат, който би могъл да бъде ваш смъртен враг.
— Мой дълг беше да прибера в дома си един смъртноранен човек — поде лордът. — А сега как сте?
— Чувствувам се доста укрепнал и вече не усещам болки.
— Много се радвам. Но ако нямате нищо против, кажете ми кой ви беше подредил така? Освен куршума, който извадих от гърдите ви, тялото ви бе покрито с рани от хладно оръжие.
Макар и да очакваше този въпрос, Сандокан се стресна. Но не се издаде, нито загуби самообладание.
— Наистина не бих могъл да кажа — отвърна той. — Видях как някакви хора връхлетяха върху моите кораби през нощта, покатериха се на абордаж и изклаха моряците ми. Но кои бяха, не зная, защото още при първата схватка паднах в морето, покрит с рани.
— Несъмнено вие сте били нападнати от хората на Малайския тигър — каза лорд Джеймс.
— От пиратите?… — възкликна Сандокан.
— Да, от Тигрите на Момпрацем, който преди три дни бродеха около острова, но после бяха разбити от един наш кръстосвач. Кажете ми къде бяхте нападнати?
— Близо до Ромадските острови.
— И стигнахте до нашите брегове с плуване?
— Да, заловен за една отломка. А вие къде ме намерихте?
— Проснат сред тревата, изпаднал в страшен делириум. А за къде бяхте тръгнали, когато ви нападнаха?
— Отивах да поднеса подаръци на султана на Варауни от името на моя брат.
— Но кой е вашият брат?
— Султанът на Шайа.
— Значи вие сте малайски принц! — възкликна лордът и му протегна ръката си, която Сандокан след кратко колебание стисна почти с отвращение.
— Много се радвам, че съм ви приютил в моя дом и ще направя всичко възможно да не скучаете, когато оздравеете. Дори, ако нямате нищо против, заедно ще отидем да видим султана на Варауни.
— Да, и… — Сандокан прекъсна думите си, като протегна напред глава, сякаш се мъчеше да долови далечен шум.
Отвън долитаха акордите на лютня, може би същите звуци, които бе чул преди малко.
— Милорд! — възкликна той, обзет от силно вълнение, чиято причина напразно се мъчеше да си обясни. — Кой свири?
— Защо, драги принце? — запита англичанинът и се усмихна.
— Не зная, но изпитвам силно желание да видя човека, който свири така божествено. Бих казал, че тази музика затрогва сърцето ми… Изпитвам някакво непознато и необяснимо чувство.
— Почакайте само миг — Лордът му направи знак да легне и излезе.
Сандокан се отпусна на възглавницата, но почти веднага се надигна отново като изхвърлен от пружина.
Необяснимото вълнение, което го бе обзело преди малко, сега го завладя с още по-голяма сила. Сърцето му туптеше така, сякаш искаше да изскочи от гърдите му, кръвта във вените му бушуваше, по ръцете и краката му пробягваха странни тръпки.
— Какво става с мен? — запита се той. — Дали не изпадам пак в делириум?
Едва бе изрекъл тези думи, когато лордът отново влезе, но вече не беше сам. Зад него пристъпваше леко едно изящно същество, при вида на което Сандокан не можа да се сдържи и възкликна с изненада и възхищение.
Момичето беше шестнадесет-седемнадесетгодишно, дребно на ръст, но с прекрасно изваяни форми, с толкова тънка талия, че човек би могъл да я обгърне само с една ръка, със свежа розова кожа като напъпило цвете.
Имаше удивително красива главица с две лазурни като морска вода очи и несравнимо чисто чело над което се очертаваха изящно извитите, почти допиращи се вежди.
Русите й коси в живописен безпорядък се спущаха като златен дъжд върху бялото корсажче, което покриваше гърдите й.
Щом видя тази жена, която въпреки възрастта си изглеждаше съвсем като дете, пиратът се почувствува разтърсен до дъното на душата. Жестокият и кръвожаден мъж, който носеше страшното име Малайския тигър, за първи път в живота си бе очарован от това мило същество — прекрасно цвете, разцъфнало сред горите на Лабуан.
Сърцето му, което преди малко туптеше буйно, сега гореше и му се струваше, че във вените му тече огън.
— Е, драги принце, какво ще кажете за това мило момиче? — запита го лордът.
Сандокан не отговори. Неподвижен като статуя, той бе вперил поглед в момичето, очите му пламтяха от страстно желание и дъхът му сякаш бе секнал.
— Зле ли се чувствувате? — запита го лордът, който го наблюдаваше.
— Не!… Не!… — отвърна бодро пиратът, като тръсна глава.
— Тогава позволете да ви представя моята племенница леди Мариана Гайлонк.
— Мариана Гайлонк!… Мариана Гайлонк!… — повтори Сандокан глухо.
— Какво странно намирате в името ми? — попита момичето и се усмихна. — Като че ли много ви учуди.