При блясъка на една светкавица успя да види, че в залива влезе малък кораб със спуснати платна, който се загуби сред закотвените плавателни съдове.
Нашият човек доближи до устните си златна свирка и изсвири рязко три пъти; в отговор чу остро изсвирване с уста.
— Той е! — възкликна силно развълнуван. — Време беше! След пет минути пред колибата застана човек, загърнат в широко наметало, от което се стичаше вода.
— Яниш! — извика мъжът с тюрбана и го прегърна.
— Сандокан! — отговори новодошлият с подчертано чужд акцент. — Бррр! Каква ужасна нощ, братко!
— Ела!
Прекосиха бързо окопите и влязоха в осветената стая, затваряйки вратата.
Сандокан напълни две чаши и като подаде едната на чужденеца, освободил се вече от наметалото и от карабината, която носеше през рамо, го подкани сърдечно:
— Пий, мой добри Яниш.
— За твое здраве, Сандокан.
— И за твое.
Изпразниха чашите и седнаха край масата.
Новодошлият беше тридесет и три, тридесет и четири годишен мъж, малко по-възрастен от другаря си. Среден на ръст, много як, с бяла кожа и правилни черти, той имаше хитри сиви очи и тънки, подигравателни устни — признак на желязна воля. Още от пръв поглед се виждаше, че е европеец, и то южняк.
— И така, Яниш, видя ли златокосата девойка? — запита Сандокан с известно вълнение.
— Не, но разбрах всичко, каквото искаше да знаеш. Не отиде ли до Лабуан?
— Да, но трябва да знаеш, че по ония брегове, охранявани от английски кръстосвачи, трудно могат да слязат хора като нас.
— Говори ми за тази девойка. Коя е тя?
— Ще ти кажа, това е едно чудно красиво същество, толкова красиво, че може да заплени и най-страшния пират.
— Казаха ми, че има руси като злато коси, по-лазурни и от морето очи и бяла като алабастър кожа. Научих, че Аламба, един от нашите най-свирепи пирати, като я зърнал една вечер да се разхожда из горите на острова, останал така поразен от красотата й, че спрял кораба си, за да й се наслаждава, с риск да бъде потопен от английските кръстосвачи.
— А чия е?
— Едни казват, че била дъщеря на заселник, други — на лорд, а трети, че е направо роднина на губернатора на Лабуан.
— Странно същество — измърмори Сандокан, притискайки челото си с длан.
— И така?… — запита Яниш.
Пиратът не отговори. Обзет от силно вълнение, той стана рязко, отиде до хармониума и прокара пръсти по клавишите.
Яниш само се усмихна и като откачи от един гвоздей някаква стара лютня, започна да подръпва леко струните й и каза:
— Добре! Нека посвирим.
Но едва подхванал някаква португалска мелодийка, той видя, че Сандокан се доближи внезапно до масата и стовари върху нея юмруците си с такава сила, че насмалко не я огъна.
Не беше вече предишният човек: челото му бе свъсено като буреносен облак, очите изпускаха тъмни мълнии, под свитите му устни личеше как конвулсивно стиска зъби, ръцете и краката му трепереха. В този момент той беше страшният главатар на свирепите пирати от Момпрацем, човекът, който от десет години обливаше в кръв бреговете на Малайския архипелаг, човекът, който бе водил страхотни битки, човекът, чиято необикновена дързост и несломима храброст му бяха спечелили името Малайския тигър.
— Яниш! — извика той с глас, в който сякаш не бе останало вече нищо човешко. — Какво правят англичаните в Лабуан?
— Строят укрепления — отговори спокойно европеецът.
— Да не би да кроят нещо срещу мен?
— Така ми се струва.
— Аха! Така ли ти се струва? Само да смеят да вдигнат пръст срещу моя Момпрацем! Кажи им, че ако се опитат да нападнат пиратите в гнездата им, Тигъра ще ги избие до един и ще изпие кръвчицата им. Кажи ми какво разправят за мен?
— Че е дошло вече време да свършат с един толкова дързък пират.
— Много ли ме мразят?
— Толкова, че са готови да загубят всичките си кораби, само и само да те окачат на бесилото.
— Аха!
— Съмняваш ли се? Братко, от много години ти се бориш с тях. По всички брегове има следи от твоите набези, всички села и градове са нападани и оплячкосвани от теб, всички холандски, испански и английски крепости са опитали твоите гюллета, а морското дъно е осеяно с кораби, потопени от теб.
— Вярно е, но кой е виновен? Нима хората от бялата раса не бяха безпощадни към мен? Не ме ли свалиха от престола, защото съм бил станал могъщ? Не избиха ли майка ми, братята и сестрите ми, за да унищожат целия ми род? Какво зло им бях сторил? Бялата раса нямаше за какво да се оплаква от мен и въпреки това пожела да ме смачка. Сега я мразя, ненавиждам всички, били те испанци, холандци, англичани или португалци, твои сънародници, и ще им отмъстя жестоко, заклех се пред труповете на моето семейство и ще сдържа клетвата си! Но макар и да съм бил безмилостен към моите врагове, надявам се, че все ще се намери някой, който да каже, че понякога съм проявявал и великодушие. — Не един, а сто, хиляда души могат да потвърдят, че към беззащитните ти си бил дори много великодушен — отвърна Яниш. — Това могат да кажат всички ония жени, попаднали в ръцете ти, които Ти отведе в пристанищата на белите хора, с риск да бъдеш потопен от кръстосвачите; могат да го кажат и слабите племена, които ти защити от набезите на насилниците, бедните рибари, на които бурите бяха отнесли лодките и които ти спаси от вълните и отрупа с подаръци, и хилядите още, които никога няма да забравят твоите благодеяния, Сандокан. Но сега ми кажи, братле, какво смяташ да правиш?