— Да ме напуснете! Не мислете за това, за делата винаги има време и ви предупреждавам, че няма да ви пусна да заминете по-рано от няколко месеца. Хайде, обещайте ми, че ще останете!
Сандокан го погледна със святкащи очи. Да остане в тази вила, близо до момичето, което го бе очаровало, за него означаваше живот, означаваше всичко. За момента той не искаше нищо повече.
Какво го интересуваше сега дали пиратите от Момпрацем ще го оплакват като мъртъв, когато щеше да вижда още много дни това божествено момиче? Какво го интересуваше неговия верен Яниш, който може би го търсеше тревожно по бреговете на острова, рискувайки живота си, когато Мариана започваше да го обича? И какво от това, че не чуваше вече грохота на оръдията, когато щеше да слуша още пленителния глас на любимата жена, извикваща у него тъй възвишени чувства? И най-сетне какво от това, че бе изложен на опасността Да бъде открит, заловен или убит, след като можеше още да диша същия въздух, който дишаше Мариана, и да живее сред горите, където живееше тя?
Заради нея би забравил всичко — своя Момпрацем, своите пирати и своите кораби, и кървавите си отмъщения дори.
— Да, милорд, ще остана докогато искате — каза той поривисто. — Приемам гостоприемството, което ми предлагате така сърдечно, и ако някой ден — не забравяйте тези думи, милорд — се наложи да се срещнем с вас не вече като приятели, а като жестоки врагове, с оръжие в ръка, тогава ще си спомня за признателността, която ви дължа.
Англичанинът го погледна изумен:
— Защо ми говорите така!
— Някой ден може би ще разберете — отвърна Сандокан със строг глас.
— Засега не искам да гадая вашите тайни — заяви лордът с усмивка. — Ще чакам този ден — Извади часовника си и го погледна. — Трябва да тръгвам веднага, за да мога да предупредя приятелите си за предстоящия лов. Сбогом, драги ми принце — На излизане се спря и каза: — Ако искате, слезте в парка, ще намерите там моята племенница, чиято компания, надявам се, ще ви бъде приятна.
— Благодаря, милорд.
Тъкмо това желаеше Сандокан — да се озове, макар и за няколко минути, насаме с девойката, за да й разкрие страстната любов, която изгаряше сърцето му. Щом остана сам, той се приближи до един прозорец, който гледаше към огромен парк.
Там, в сянката на една китайска магнолия, отрупана с ароматни цветове, видя младата леди, седнала върху поваления ствол на една арекова палма. Сама, държейки лютнята на коленете си, тя изглеждаше замислена.
Пред това небесно видение Сандокан усети как всичката му кръв нахлу в главата и сърцето му започна да бие с неописуем плам. Остана неподвижен, впил жадно очи в момичето, стаил дъха си, сякаш се страхуваше да не я смути.
Но в следващия миг се отдръпна рязко назад, надавайки сподавен вик, който отекна като далечен рев. Лицето му страхотно се измени и придоби свирепо изражение. У него ненадейно се пробуди Малайския тигър, който дотогава бе очарован, омагьосан. Той отново бе станал жестокия и кръвожаден пират, със сърце, недостъпно за каквато и да е нежна страст.
— Ах, какво щях да извърша! — възкликна с дрезгав глас,! прокарвайки длани по пламналото си чело. — Вярно ли е, че обичам това момиче? Сън ли е това, или необяснима лудост? Нима! не съм вече Тигъра от Момпрацем, повлечен от неудържима сила! към дъщерята на една раса, която съм се заклел да мразя вечно?… Нима мога да обичам?… Аз, който не съм изпитвал нищо друго освен омраза и нося името на кръвожаден звяр?!… Нима ще мога да забравя моя див Момпрацем, моите верни тигри и моя Яниш, очакващи ме бог знае с каква тревога? Забравих ли, че съотечествениците на това момиче чакат само подходящ момент, за да разрушат моето могъщество?… Трябва да прогоня това видение, което ме преследва толкова нощи, да задуша тези трепети, не достойни за Малайския тигър!… Да угася вулкана, който гори в сърцето ми, и да издълбая пропаст между мен и оная чаровница!… Хайде, Тигре, надай своя рев, стъпчи признателността към тези хора, които те излекуваха, и тръгвай, бягай далеч от тук, върни се в морето, което неволно те изхвърли на тези брегове, стани отново страшния пират от Момпрацем!
Застанал до прозореца, Сандокан говореше така сам на себе си, като стискаше зъби и юмруци и целият трепереше от гняв.
Стори му се, че чува отдалеч виковете на своите гигри, които го зоват на бой, и грохот на оръдия. Но не помръдна, остана като закован до прозореца, впил огнените си очи в младата леди. Задържаше го нещо по-силно от неговия гняв.
— Мариана! Мариана! — промълви неочаквано.
При това обожаемо име гневът и омразата се разпръснаха като мъгла на слънце. Инстинктивно напипа райбера и с рязко движение отвори прозореца. В стаята нахлу свеж въздух, изпълнен с уханието на безброй цветя. Пиратът се почувствува опиянен от тези силни аромати и в сърцето му отново се пробуди страстната любов, която преди малко се бе опитал да задуши. Надвеси се от прозореца и треперещ, замаян, остана мълчаливо да се възхищава на прелестната леди. Изгаряше го силна треска, във вените му сякаш течеше огън, червени облаци замъгляваха погледа му, но все пак виждаше оная, която го бе омагьосала.