— Да, принце, казаха ми, че вашите сънародници са много изкусни ловци на тигри, затова искам да ви видя.
— С моя крис ще убия на място тигъра и ще ви подаря кожата му.
— Не!… Не!… — викна тя изплашена. — Може да ви сполети ново нещастие.
— Заради вас, миледи, бих дал да ме разкъсат на парчета, но не се бойте, лабуанският тигър няма да ме повали.
Междувременно се приближи лордът, подавайки на Сандокан богато украсена карабина.
— Вземете, принце — рече той, — понякога един куршум върши повече работа и от най-острия крис А сега да вървим, че приятелите ни чакат.
Слязоха в парка, където ги чакаха петима ловци: четиримата бяха заселници от околността, а петият — елегантен флотски офицер. Още щом го видя, Сандокан изпита към този младеж силна неприязън, без да знае точно защо, но подтисна това чувство и се ръкува с всички.
При срещата офицерът го изгледа дълго и някак особено, после, като се възползува от един момент, когато никой не му обръщаше внимание, се приближи до лорда, който проверяваше сбруята на един кон, и неочаквано му каза:
— Капитане, струва ми се, че съм виждал и друг път този малайски принц.
— Къде? — попита лордът.
— Не си спомням точно, но съм сигурен.
— Ами! Лъжете се, приятелю мой.
— Ще видим впоследствие, милорд.
— Така да бъде. На конете, приятели, всичко е готово!… Внимавайте, защото тигърът е много едър и с яки нокти.
— Ще го убия само с един куршум и ще поднеса кожата му на леди Мариана! — заяви офицерът.
— Надявам се да го убия преди вас, господине — обади се Сандокан.
— Ще видим, приятели — каза лордът. — Хайде, на конете! Ловците възседнаха конете, доведени там от няколко слуги, а леди Мариана се качи на едно прекрасно пони със снежнобяло покривало.
При сигнала на лорда всички излязоха от парка, предшествувани от множество викачи и две дузини едри кучета. Навън дружината се раздели, защото трябваше да претърси една голяма гора, която се простираше чак до морето. Сандокан, яхнал буен кон, пое по една тясна пътека, провирайки се смело напред, за да открие пръв звяра; другите тръгнаха в различни посоки, по други пътеки.
— Лети, конче, лети! — викна пиратът, пришпорвайки бясно благородното животно, което следваше няколко лаещи кучета. — Трябва да покажа на този нахален офицер на какво съм способен. Не, няма да допусна той да поднесе тигровата кожа на младата леди, та ако ще да загубя ръцете си или да бъда разкъсан на парчета.
В същия миг сред гората отекна звук на тръба.
— Тигърът е открит — измърмори Сандокан. — Лети, конче, лети!
Прекоси светкавично част от гората, пълна с дуриони, кокосови и арекови палми и огромни камфорови дървета, и настигна шестима или седмина викачи, които бягаха.
— Къде тичате? — запита гой.
— Тигърът! — извикаха бегълците.
— Къде е?
— При блатото.
Пиратът слезе от седлото, завърза коня за дънера на едно дърво, захапа своя крис, грабна карабината и се втурна към посоченото блато. Във въздуха се усещаше характерната за тези хищници миризма на дивеч, която остава, дето мине. Огледа клоните на дърветата, от които тигърът можеше да скочи отгоре му, и тръгна предпазливо по брега на блатото, чиято повърхност беше раздвижена.
— Звярът е минал оттук — рече си той. — Този хитрец е прегазил блатото, за да загубят кучетата дирите му, но Сандокан е по-хитър тигър.
Върна се при коня и се метна на седлото. Тъкмо се канеше да тръгне, когато чу изстрел, последван от някакво възклицание, което го накара да трепне. Отправи се бързо към мястото, откъдето бе проехтял гърмежът, и сред една малка поляна зърна младата леди на своето бяло пони с димяща карабина в ръка. Мигом се намери до нея, надавайки радостен вик.
— Вие… тук… сама! — възкликна той.
— А вие, принце, как се озовахте тук? — запита го тя и цялата се изчерви.
— По дирите на тигъра.
— И аз също.
— А по кого стреляхте?
— По звяра, но избяга, без да бъде засегнат.
— Боже мой!… Защо трябва да излагате живота си на опасност?
— За да ви попреча да извършите неблагоразумието да го намушкате с вашия крие:
— Сгрешили сте, миледи. Но звярът е още жив и моят крие е готов да разкъса сърцето му.
— Няма да направите това! Знам, че сте смел човек, чета го в очите ви, силен, пъргав като тигър, но една схватка със звяра може да бъде съдбоносна за вас.
— Какво от това! Бих искал да ми нанесе такива дълбоки рани, че да ги нося цяла година.
— А защо9 — попита девойката учудена.
— Миледи — каза пиратът, като се приближи до нея, — не знаете ли, че сърцето ми се къса, като си помисля, че ще дойде ден, когато ще трябва да си отида завинаги и да не ви видя никога вече… Ако тигърът ме рани, поне ще остана още под вашия покрив, ще изпитам пак ония сладки вълнения, които ме изпълваха, когато лежах ранен. Ще бъда щастлив, много щастлив, ако други жестоки рани ме принудят да остана при вас, да дишам същия въздух, който дишате вие, да слушам приятния ви глас. да се опивам от погледа ви, от усмивката ви. Миледи, вие ме омагьосахте, чувствувам, че няма да мога да живея далеч от вас, няма да имам вече покой, ще бъда нещастен Но какво направихте вие с мен? Какво направихте със сърцето ми, което някога беше чуждо на всякаква страст? Погледнете, само като ви видя, целият треперя и усещам, че кръвта във вените ми гори.