— Значи, въпреки всичко ти ме обичаш? Кажи ми го с твоите уста, кажи ми го пак.
— Обичам те. Сандокан, сега те обичам още повече. Пиратът я привлече към себе си и я притисна до гърдите си.
Мъжественото му лице бе озарено от безкрайна радост.
— Моя! Ти си моя! — възкликна той, ликуващ от щастие. — Сега говори, любов моя, кажи ми какво мога да направя за теб. Ако искаш да бъдеш царица, ще сваля някой султан, за да ти даря царство, ако искаш да имаш несметни богатства, ще отида да ограбя храмовете на Индия и Бирма, за да те обсипя с диаманти и злато, ако искаш да стана англичанин, ще стана, ако искаш да се откажа завинаги от моите отмъщения и от пиратството, ще отида да подпаля корабите си, ще разпусна моите тигри и ще разруша гнездото си. Говори, кажи ми какво желаеш, искай невъзможното и аз ще го направя. Заради теб съм готов да вдигна земното кълбо и да го запратя в небесните простори.
Девойката се наведе към него, усмихна се и нежно го прегърна. —
— Не, Сандокан, не искам нищо друго освен да се чувствувам щастлива до теб. Отведи ме далеч, на някой остров, където ще можеш да се ожениш за мен, без да ти пречат, без да ти създават тревоги.
— Да, ако това желаеш, ще те отведа на някой далечен остров, покрит с цветя и гори, където никога вече няма да чуеш за твоя Лабуан, нито аз за Момпрацем, на един вълшебен остров в големия океан, където двамата ще живеем щастливи — страшният пират, пролял потоци кръв, и нежната Перла на Лабуан. Ще дойдеш ли, Мариана?
— Да, Сандокан, ще дойда. А сега слушай. Над теб е надвиснала опасност, може би в същия този момент кроят предателство срещу теб.
— Знам! — рече Сандокан. — Усещам това, но не се боя от предателството.
— Трябва да ме послушаш, Сандокан.
— Какво да направя?
— Да заминеш още сега.
— Да замина… да замина? Но аз не се страхувам!
— Бягай, Сандокан, докато имаш още време. Предчувствувам нещо лошо, страхувам се, че ще те сполети нещастие. Чичо ми е заминал не за развлечение. Сигурно е бил повикан от баронета Уйлям Розентал, който може би те е познал. Тръгвай, Сандокан, върни се на твоя остров, за да се спасиш, преди да се е разразила бурята над главата ти!
Вместо да я послуша, Сандокан грабна девойката и я вдигна на ръце. Лицето му, което до преди малко бе развълнувано, сега имаше съвсем друго изражение — очите му святкаха, слепоочията му туптяха силно, устните му се разтягаха и се показваха зъбите.
Миг след това той се спусна като изплашен звяр през парка, прескачайки потоци и ями, и се прехвърли през оградата, сякаш искаше да избяга от нещо.
Спря едва на плажа, където броди дълго, без да знае какво да направи, нито къде да отиде. Когато реши да се върне обратно, бе паднала вече нощ и изгряла луната.
Като се прибра във вилата, запита дали си е дошъл лордът, но слугите му отговориха, че не са го виждали.
Качи се в салона и завари леди Мариана коленичила пред една икона, с обляно в сълзи лице.
— Скъпа Мариана — промълви той, като я изправи на крака,
— заради мен ли плачеш? Може би затова, че аз съм Малайския тигър, ненавиждан от твоите сънародници?
— Не, Сандокан, но се боя, че ще се случи нещо лошо, бягай, бягай от тук.
— Не се страхувам, Малайския тигър никога не е треперил…
— Прекъсна думите си изведнъж, потръпвайки неволно. В парка бе влязъл кон, който спря пред вилата,
— Чичо ми!… Бягай, Сандокан! — извика девойката.
— Аз!… Аз!…
В същия момент лорд Джеймс влезе в салона Това не беше вече човекът от предишния ден — мрачен, намръщен, облечен в униформата на морски капитан, той пристъпваше тежко. С презрителен жест отблъсна ръката, която пиратът му бе подал смело, като заяви хладно:
— Ако бях на ваше място, вместо да търся гостоприемство у един смъртен враг, щях да се оставя да ме разкъсат тигрите в гората. Отдръпнете тази ръка, която принадлежи на един пират, на един убиец!
— Господине! — викна Сандокан, който вече бе разбрал, че са го открили, и се канеше да се отбранява жестоко. — Не съм убиец, а отмъстител!
— Нито дума повече в моя дом! Вън!
— Добре — отвърна Сандокан. Спря поглед върху годеницата си, паднала почти в несвяст на килима, и понечи да се втурне към нея, но се задържа. Стиснал в десницата си своя верен крие, с гордо вдигната глава излезе бавно от салона и се спусна по стълбите, като се мъчеше да сподави дълбокото си вълнение.
Но като стигна в парка, спря и извади от ножницата криса, чието острие проблесна на лунните лъчи.
На триста крачки от него видя строени цял взвод войници с насочени карабини, готови да стрелят.