X.
Ако в друго време Сандокан се беше озовал пред петдесет пъти по-многоброен неприятел, макар и невъоръжен, не би се поколебал нито миг да се хвърли срещу щиковете, за да си пробие път на всяка цена, но сега, когато обичаше, сега, когато знаеше, че е обичан, сега, когато любимото момиче може би го следеше тревожно с очи, той не искаше да извърши подобно безумство, което можеше да му струва живота, а на нея кой знае колко сълзи.
И все пак трябваше да си пробие път, за да стигне гората, от там морето — единственото му спасение.
„Да се връщаме — рече си той. — После ще видим“. Качи се обратно по стълбите, незабелязан от войниците, и влезе в салона с криса в ръка. Лордът още стоеше там навъсен, скръстил ръце на гърдите си, но младата леди бе изчезнала.
— Господине — рече Сандокан, приближавайки се към него — ако аз ви бях приютил, ако аз ви бях нарекъл приятел и после откриех, че сте мой смъртен враг, щях да ви посоча вратата, но нямаше да ви устроя засада. Там долу, по пътя, по който трябва да мина, има петдесет или може би сто души, готови да ме застрелят; дайте заповед да се отдръпнат и да ми освободят пътя
— Значи непобедимият Тигър се страхува! — възкликна лордъ! с хладна ирония.
— Аз ли се страхувам? Не, наистина не, милорд, но в случая не става дума да се води сражение, а да се убие беззащитен човек
— Не ме интересува. Излезте, не осквернявайте повече моя, дом или, за бога…
— Не заплашвайте, милорд, защото Тигъра е способен да ухапе ръката, която го е лекувала.
— Излезте ви казвам.
— Преди това накарайте войниците да се отдръпнат.
— Ха сега да те видя, Тигре! — извика лордът, като оголи, сабята си и затвори вратата.
— Аха! Знаех си аз, че ще се опитате да ме убиете подло — отвърна Сандокан. — Дайте ми път, милорд, или ще се хвърля отгоре ви.
Вместо да го послуша, лордът откачи от стената един рог и изсвири пронизително.
— Ах ти, предателю! — извика Сандокан, който усети, че кръвта във вените му кипва.
— Падна ли ни най-сетне в ръцете, проклетнико! — изсъска лордът. — Само след няколко минути войниците ще бъдат тук, а след двадесет и четири часа ще бъдеш обесен.
Сандокан изръмжа глухо. Хвърли се като тигър, грабна един стол и скочи на масата, която се намираше в средата на салона. Сега наистина всяваше страх — чертите на лицето му бяха разкривени от ярост, очите му сякаш изпускаха пламъци, на устните му играеше жестока усмивка.
В същия миг навън изсвири тръба и един глас — гласът на Мариана — извика отчаяно в коридора.
— Бягай, Сандокан!…
— Кръв!… Виждам кръв! — изрева пиратът. Вдигна стола и с все сила го хвърли върху лорда, който, ударен право в гърдите, се строполи на пода. Със светкавична бързина Сандокан скочи отгоре му с вдигнат крие.
— Убий ме, кръвопиецо — изхърка лордът.
— Спомнете си какво ви казах преди няколко дни — отвърна пиратът. — Ще пощадя живота ви, но трябва да ви обезвредя — Обърна го ловко по очи и с пояса си върза здраво ръцете и краката му. После грабна сабята му и се втурна в коридора: — Мариана, ето ме!…
Младата леди се хвърли в прегръдките му и като го заведе в стаята си, каза със сълзи на очи:
— Видях войниците, Сандокан. Ах, боже мой, ти си загубен!
— Още не — отговори пиратът. — Ще избегна войниците, ще видиш!
Сандокан я хвана за ръка, отведе я до прозореца и няколко мига й се любува на лунна светлина.
— Мариана — каза той, — закълни ми се, че ще бъдеш моя жена.
— Заклевам се в паметта на майка си — отвърна девойката.
— И ще ме чакаш, нали?
— Да, обещавам ти.
— Добре, сега ще избягам, но след седмица-две ще се върна тук с моите храбри тигри, за да те взема.
— Хайде сега да ви видя, кучета! — извика той, като изправи гордо снага. — Ще се бия с вас за Перлата на Лабуан! — Метна се на перваза и скочи сред една гъста цветна леха, която го скри целия.
През това време войниците, шестдесет или седемдесет на брой, бяха обградили целия парк и се придвижваха бавно към вилата с насочени пушки, готови да открият огън.
Настръхнал като тигър, стиснал сабята в дясната си ръка и криса в лявата, затаил дъх, Сандокан не помръдваше, но бе готов да се спусне срещу обръча и да го разкъса. Само в един миг вдигна глава към прозореца, където знаеше, че неговата любима Мариана очаква с тревога изхода на борбата.
Много скоро войниците стигнаха на няколко крачки от лехата, където се криеше той. На това място те спряха, защото не знаеха какво да правят и какво може да им се случи.
— Полека, момчета — рече един ефрейтор. — Ще чакаме сигнал, преди да минем напред.