— Да не би да се страхувате, че пиратът се е скрил? — запита един войник.
— По-скоро се страхувам, че е избил всички обитатели на вилата, защото не се чува никакъв шум.
— Нима е способен на такова нещо?
— Този разбойник е способен на всичко — отговори ефрейторът. — Ех, как бих се радвал да го видя увиснал на някоя рея, с цял метър въже на шията!
Сандокан, който не пропускаше нито една дума, изръмжа глухо и впери в ефрейтора кръвясалите си очи.
— Потрай още малко — процеди през зъби той. — Ти ще паднеш пръв.
В същото време откъм вилата отекна ловният рог на лорда.
— Втори сигнал? — промърмори Сандокан.
— Напред! — изкомандува ефрейторът. — Пиратът е около вилата.
Войниците се приближаваха бавно, оглеждайки внимателно навред. Сандокан измери на око разстоянието, вдигна се на колене, и скочи срещу неприятелите. За миг успя да разцепи черепа на ефрейтора и да изчезне в близкия гъсталак.
Изумени от смелостта му и потресени от смъртта на своя ефрейтор, войниците дори не се сетиха да стрелят веднага. Това кратко колебание бе достатъчно на Сандокан, за да стигне до оградата, да я прехвърли с един скок и да изчезне от другата страна.
Скоро избухнаха яростни викове и гърмежи. Офицери и войници се втурнаха вкупом навън от парка, пръснаха се по всички посоки, стреляйки бясно, с надеждата да улучат беглеца, но беше вече много късно. Измъкнал се като по чудо от огнения обръч, Сандокан бързо се отдалечи и навлезе в горите, които опасваха имението на лорд Джеймс.
Свободен в гъстата джунгла, където имаше възможност да приложи безброй хитрости, да се скрие навсякъде, да се отбранява с каквото хване, той не се страхуваше вече от англичаните. Какво от това, че щяха да го преследват, да го търсят, след като имаше вече свободно пространство пред себе си и един глас неспирно му нашепваше: „Бягай, защото аз те обичам“!
„Нека дойдат да ме търсят тук, сред дивата природа — казваше си той, като продължаваше да тича. — Ще срещнат Тигъра свободен, готов на всичко, решен на всичко. Нека димящите им кръстосвачи да браздят водите на острова, да хвърлят войниците си сред джунглата, да извикат на помощ всички жители на Виктория, аз пак ще премина през щиковете и оръдията им. Но скоро ще се върна, мило момиче, кълна ти се, че ще се върна с моите храбреци, не вече победен, а победител, и ще те измъкна завинаги от това омразно място.“
Виковете на преследвачите и гърмежите се чуваха все по-слабо и по-слабо, докато заглъхнаха съвсем. Спря в подножието на едно гигантско дърво, за да си поеме дъх и да избере път сред гъстата джунгла, чиито растения бяха едно от друго по-големи и по-заплетени.
Нощта бе ясна и безоблачна, между листата на дърветата проникваха бледосинкави лунни лъчи.
— Я да видим сега — рече пиратът, упътвайки се по звездите.
— Зад гърба Ми са англичаните, пред мен, на запад, се намира морето. Ако хвана тази посока, може да се натъкна на някой взвод, защото те ще предположат, че ще се помъча да стигна най-близкия бряг. По-добре е да се отклоня и да свия на юг, за да стигна морето надалеч от тука. Хайде, на път, и бъди нащрек!
Напрегна сили, обърна гръб на брега, който, изглежда, не беше много далеч, и отново навлезе в гората, провирайки се крайно предпазливо между храстите; неведнъж му се наложи да прескача повалени от гръм или рухнали от старост дървета, да се катери по високите растения, да се провира през гъста растителна бариера, която би затруднила дори маймуните.
Около три часа броди така, задържайки се всеки път, когато подплашена от присъствието му птица литваше с остър писък или диво животно побягваше с рев, и накрая се озова пред една река с черни тинести води. Нагази във водата и тръгна срещу течението, размазвайки с крака безбройните водни червеи. След петдесетина метра пред очите му се изпречи дебел клон, хвана се за него и се покачи на дървото, което имаше гъста шума.
— Ето колко е нужно, за да скрия следите си и от кучетата
— рече си той. — Сега мога да си почина, без да се страхувам, че ще ме открият.
Но не бе изминал и половин час, когато острият му слух долови лек шум наблизо. Затаил дъх, той разтвори бавно листака и се взря изпитателно в гъстия мрак на гората.
Двама души, приведени до земята, пристъпваха внимателно, като се озъртаха на всички страни. „Неприятелят! — учуди се Сандокан, като разпозна, че това са войници. — Дали съм се заблудил, или са ме проследили чак дотук?“.
Двамата войници, които, както изглеждаше, търсеха дирите на пирата, извървяха така няколко метра и спряха точно под дървото, където се бе скрил Сандокан.
— Знаеш ли, Джон, страх ме е в този тъмен лес — рече единият от двамата с треперещ глас.