Малайския тигър не отговори. Започна да се разхожда из стаята със скръстени ръце, клюмнал глава. За какво мислеше този неустрашим човек? Португалецът Яниш не можеше да отгатне, макар и да го познаваше от дълго време.
— Сандокан — рече той след няколко минути, — за какво мислиш?
Тигъра се спря и втренчи очи в него, но пак не отговори.
— Какво те мъчи? — запита Яниш. — Човек би казал, че страдаш, задето англичаните те мразят много.
И този път пиратът замълча.
Португалецът стана, запали пура и се отправи към една скрита под тапицерията врата.,
— Лека нощ, братле — каза той.
При тези думи Сандокан се сепна и спря португалеца с жест:
— Само една дума, Яниш.
— Говори,
— Знаеш ли какво… искам да отида в Лабуан!
— Ти!… В Лабуан?
— Защо се чудиш толкова?
— Защото си прекалено смел и може да извършиш някоя лудост в бърлогата на твоите най-върли врагове.
Сандокан го погледна с пламтящите си очи и изръмжа глухо.
— Братко — поде отново португалецът, — не предизвиквай съдбата. Пази се! Хищната Англия е хвърлила око на нашия Момпрацем и може би чака само смъртта ти, за да нападне тигрите и да ги унищожи. Пази се, защото видях един кръстосвач със щръкнали оръдия, натъпкан с въоръжени хора, да обикаля в наши води. А това е лъв, който само чака плячка.
— Но ще срещне Тигъра! — извика Сандокан целият разтреперан, като стисна пестници.
— Да, ще го срещне и може би ще загине в битката, но неговият предсмъртен вик ще стигне до бреговете на Лабуан и срещу теб ще тръгнат други. Ще загинат много лъвове, защото ти си силен и страшен, но ще падне и Тигъра!
— Аз!…
Сандокан скочи напред разярен, с пламтящи очи и свити лакти, сякаш бе стиснал оръжие. Но това бе само за миг; седна до масата, изпи на един дъх останалата пълна чаша и със съвсем спокоен глас каза:
— Имаш право, Яниш. Въпреки това утре отивам в Лабуан. Една неудържима сила ме тласка към онези брегове и някакъв глас ми нашепва, че трябва да видя златокосата девойка, че трябва…
— Сандокан!…
— Мълчи, братко, да вървим да спим!
На другия ден, няколко часа след изгрев слънце, Сандокан излезе от колибата си, готов за смелия поход.
Бе надянал бойното си облекло: високи кожени ботуши в любимия му червен цвят, изящна кадифена куртка, също така червена, украсена с бродерии и ресни, и широки шалвари от небесносиня коприна. През рамо носеше далекобойна индийска карабина с разкошни арабески, на пояса му висеше тежък ятаган с дръжка от масивно злато, а отзад бе запасал един крие — оная кама със змиевидно острие, намазано с отрова, която е любимо оръжие на племената от Малайския архипелаг.
Спря за момент на ръба на отвесната скала, обгърна с орловия си поглед повърхността на море го, което сега бе гладко и блестящо като огледало, и се загледа на изток.
— Там е — промълви той след няколко мига съзерцание. — Странна съдба, ти, която ме тласкаш натам, кажи ми дали ще бъдеш гибелна за мен? Кажи ми дали тази жена с лазурни очи и златни коси, която всяка нощ смущава съня ми, ще ми донесе нещастие?…
Тръсна глава, сякаш искаше да отпъди лошите си мисли, после заслиза бавно по една гясна стълба, изсечена в скалата, която водеше до пясъчната ивица.
В подножието на стълбата го чакаше Яниш.
— Всичко е готово — каза той. — Наредих да подготвят двата най-здрави кораба от нашата флота, като ги подсилят с две големи бомбарди…
— А.хората?
— Всички отряди с началниците си са строени на брега. Остава само да избереш най-добрите.
— Благодаря ти, Яниш.
— Няма защо да ми благодариш, Сандокан, може би съм подготвил твоята гибел.
— Не се страхувай, брате мой, куршумите бягат от мен.
— Бъди разумен, много разумен!
— Ще бъда и ти обещавам, че след като видя онова момиче, ще се върна тук.
— Проклета да бъде тази жена! Бих удушил оня пират, който я видя пръв и ти разказа за нея.