— Какво се каниш да ми поднесеш, Джиро-Батол? — запита Сандокан.
— Едно чудесно ястие, мой капитане.
Сандокан надзърна в гърненцето и направи гримаса.
— Предпочитам котлети от диво прасе, приятелю мой. Блачангът не е за мен. Благодаря ти все пак за доброто намерение.
— Пазех го за изключителни случаи, мой капитане — каза малаецът с огорчение.
— Нали знаеш, че не съм малаец. Докато аз ям твоите плодове, ти си излапай чудесното ястие. Иначе по пътя в морето ще се развали.
Малаецът не чака втора покана и се нахвърли лакомо върху гърненцето, показвайки голямо удоволствие.
Блачангът е любимо ястие на малайците, което би погнусило дори и китайците. Наистина те не се гнусят да ядат змии, гниещи животни, червеи със сос и дори личинките на термитите, за които са направо луди. Но блачангът надминава всички представи. Това е смес от рачета и дребни рибки, стрити заедно, оставени да гният на слънцето и после осолени. Тази бърканица издава непоносима миризма, от която на човек може да му прилошее. Но малайците, включително и жителите на остров Ява, са ненаситни на това отвратително ястие и го предпочитат пред пилетата и сочните котлети от диво прасе.
Докато чакаха да стане печеното, двамата пирати подеха отново разговор.
— Тази нощ тръгваме, нали, капитане? — запита Джиро-Батол.
— Да, щом залезе луната — отговори Сандокан.
— Дали пътят ще бъде свободен?
— Надявам се.
— Непрекъснато се страхувам от друга лоша среща, мой капитане.
— Не се безпокой, Джиро-Батол. Един сержант не може да буди подозрение.
— Ами ако някой ви познае и в тези дрехи?
— Тук ме познават много малко хора и съм сигурен, че няма да ги срещна по пътя си.
— Значи вие завързахте познанства?
— И то с важни хора, с барони и графове — каза Сандокан.
— Вие, Малайския тигър! — възкликна Джиро-Батол учуден. После погледна Сандокан с известно смущение и го запита колебливо: — А бялото момиче?
Малайския тигър вдигна отривисто глава, спря мрачен поглед върху малаеца и като въздъхна дълбоко, рече:
— Млъкни, Джиро-Батол! Млъкни! Не събуждай в мен ужасни спомени!… — Остана няколко мига смълчан, стиснал главата си с двете ръце, вперил очи в празното пространство, после подхвана, сякаш говорейки на себе си: — Скоро ще се върнем тук, на този остров. Съдбата ще излезе по-силна от моята воля, пък и в Момпрацем, при моите храбреци, нима ще мога да я забравя? Не ми стигаше поражението, ами трябваше да оставя и сърцето си на този проклет остров!…
— За кого говорите, мой капитане? — запита Джиро-Батол, крайно изненадан.
Сандокан прокара длан по очите си, сякаш искаше да изличи някакво видение, отърси се и каза:
— Не ме питай нищо, Джиро-Батол.
— Но ние ще се върнем тук, нали?
— Да.
— И ще отмъстим за нашите другари, загинали по бреговете на тази омразна земя.
— Да, но за мен може би ще бъде по-добре да не виждам никога вече този остров.
— Какво казвате, капитане?
— Казвам, че този остров може да нанесе смъртен удар на мощта на Момпрацем и завинаги да окове във вериги Малайския тигър.
— Вас ли, дето сте така силен и така страшен? О, не е възможно вие да се страхувате от английските Леопарди!
— Не, от тях не, но… кой може да предскаже съдбата? Моите мишци са още силни, но сърцето ми вече не е…
— Сърцето? Не ви разбирам, мой капитане.
— По-добре така. На трапезата, Джиро-Батол. Да не мислим за миналото.
— Вие ме плашите, капитане.
— Млъкни, Джиро-Батол — каза Сандокан с повелителен тон. Малаецът не посмя да продължи. Вдигна печеното, което издаваше апетитна миризма, постави го върху едно широко бананово листо и го поднесе на Сандокан. После отиде в един ъгъл на колибата и от някаква дупка извади полусчупена бутилка, увита грижливо в нещо като хартия, изплетена от влакна на ротанг.
— Малко джин, капитане — рече той, гледайки бутилката с пламтящи очи. — Голям зор видях, докато я измъкна от туземците, и я пазех, за да се подкрепям в морето. Можете да я изпиете до последната капка.
— Благодаря, Джиро-Батол — отвърна Сандокан с тъжна усмивка. — Ще я поделим братски.
Сандокан се наяде мълчаливо, като обърна много по-малко внимание на печеното, отколкото очакваше добрият малаец, пийна няколко глътки джин, после се изтегна върху свежите листа и каза:
— Да починем няколко часа. Докато падне вечерта, а след това ще чакаме да залезе луната.