Малаецът изтича, готов да му се подчинява.
— Кажи ми, малаецо — рече Тигъра, като го загледа със страшни очи, — знаеш ли как загина Морския паяк?
— Да — отвърна Патан и потръпна, като видя пирата толко сърдит.
— Знаеш ли къде е твоето място, когато аз се качвам на абордаж?
— Зад вас.
— А сега те нямаше и Паяка загина вместо теб.
— Вярно е, капитане.
— Затова би трябвало да заповядам да те разстрелят, ти си юначен мъж, а аз не обичам да жертвувам напразно смелите. Но при първия абордаж ти трябва да паднеш начело на хората си.
— Благодаря ти, тигре.
— Сабау — извика после Сандокан.
Друг малаец, с дълбока рана на лицето, излезе напред.
— Ти ли скочи пръв след мен на джонката? — запита го Сандокан.
— Тъй вярно, Тигре.
— Добре. Когато падне убит Патан, ти ще поемеш командуването вместо него.
Като каза това, прекоси с бавни стъпки палубата и слезе в каютата си, която се намираше на кърмата.
През целия ден двата пиратски кораба продължиха да плават в тази част на морето, затворена между Момпрацем и Ромадските острови на запад, брега на Борнео на изток и североизток, и Лабуан и Трите острова на север, без да срещнат някакъв търговски кораб.
Зловещата слава на Тигъра се бе разнесла по тия морета и много малко плавателни съдове се осмеляваха да рискуват. Повечето избягваха тия места, посещавани от корсарски кораби, и плаваха близо до бреговете, готови при първия знак за опасност да се отправят към сушата, за да спасят поне живота си.
Щом настъпи нощта, двата кораба намалиха площта на своите големи платна, с цел да се предпазят от внезапните пориви на вятъра, и се доближиха един към друг, за да не се изгубват от очи и да бъдат готови да си помогнат взаимно.
Към полунощ, точно когато минаваха край Трите острова — предни постове на Лабуанското пристанище, на палубата се появи Сандокан.
Беше все още силно възбуден. Започна да се разхожда от носа до кърмата, скръстил ръце и потънал в мрачно мълчание. Но от време на време се спираше, загледан в черната повърхност на морето, качваше се на фалшбордовете, за да обгърне с поглед по-голям хоризонт, после се навеждаше и се заслушваше. Какво се мъчеше да чуе? Дали шума на машина, който да покаже присъствието на кръстосвач, или грохота на вълните, разбиващи се в бреговете на Лабуан?
В три часа призори, когато звездите почнаха да избледняват, Сандокан извика:
— Лабуан!
Наистина на изток, там, където морето се сливаше с хоризонта, се мяркаше смътно една тънка черна ивица.
— Лабуан — повтори пиратът и си отдъхна, сякаш безпокойството, което го измъчваше, бе изчезнало.
— Да продължаваме ли напред? — запита Патан.
— Да — отвърна Тигъра. — Ще влезем в малката река, която ти вече знаеш.
Заповедта бе предадена на Джиро-Батол и двата кораба се отправиха безшумно към острова.
Лабуан, чиято повърхност не надвишава 116 квадратни километра, по онова време не беше важен морски възел, какъвто е днес.
Завзет в 1847 година от сър Родни Менди, комендант на кораба „Ирис“, по заповед на английските власти, които целяха премахването на пиратството, тогава броеше не повече от хиляда жители, почти всички малайци и може би двеста души бели.
Англичаните бяха издигнали само една крепост, наречена Виктория, подсилвайки я с няколко странични укрепления, за да не бъде разрушена от пиратите на Момпрацем, които много пъти бяха опустошавали тези брегове. Останалата част на острова бе покрита с гъсги гори, в които все още върлуваха тигри, и само тук-там по хълмовете или сред саваните се виждаха стопанства.
Двата платнохода, след като плаваха няколко мили край брега на острова, се вмъкнаха безшумно в една малка река, чиито брегове бяха покрити с пищна растителност. Навлязоха шестотин-седемстотин метра нагоре по течението и пуснаха котва под тъмната сянка на големи дървета.
Ако край брега обикаляше кръстосвач, не би могъл да ги открие, нито дори да подозре присъствието на тези „смели тигри“ притаили се като хищници.
След като бе изпратил на разузнаване двама души към устието на реката и други двама в горите, за да не бъде нападнат ненадейно, по обед Сандокан слезе на брега, въоръжен със своята карабина и следван от Патан.
Бе изминал около километър, навлизайки навътре в гъстата гора, когато спря рязко в подножието на един огромен дурион; ято тукани кълвяха сладките плодове, осеяни с твърди бодли.