— Той е жив и здрав, миледи. Избягахме от хайката на войниците без особени трудности и без рани. Сега Сандокан се намира скрит по пътя за Виктория, готов да ви отвлече.
— Ах, боже мой, благодаря ви, че го закриляте! — възкликна девойката със сълзи на очи.
— Сега чуйте ме, миледи!
— Говорете, мой храбри приятелю!
— Дойдох тук, за да убедя лорда да напусне вилата и да се оттегли във Виктория.
— Във Виктория? Но като отидем там, как ще ме вземете?
— Сандокан няма да чака дотам, миледи — усмихна се Яниш. — Той е скрит с хората си, ще напада, конвоя и ще ви грабне, щом излезете от вилата.
— А чичо ми?
— Ще го пощадим, уверявам ви.
— А мене ще откраднете?
— Да, миледи.
— И къде ще ме отведе Сандокан?
— На своя остров.
Мариана оброни глава и замълча.
— Миледи — рече Яниш със сериозен тон, — не се страхувайте, Сандокан е от ония мъже, които умеят да направят щастлива любимата жена. Той беше страшен, жесток човек, но любовта го преобрази, миледи, и ви се кълна, че никога няма да се разкайвате, задето сте станали съпруга на Малайския тигър.
— Вярвам ви — отвърна Мариана. — Какво от туй, че той има ужасно минало, че е избил стотици хора, че е извършил жестоки отмъщения? Той ме обожава, ще изпълни молбите ми и аз ще направя от него друг човек. Аз ще напусна моя остров, той ще остави своя Момпрацем и ще отидем далеч от тези зловещи морета, толкова далеч, че да не чуваме никога за тях. Ще заживеем в някое кътче на света, забравени от всички, но щастливи, и никой никога няма да узнае, че съпругът на Перлата на Лабуан е някогашният Малайски тигър, човекът с легендарни подвизи, човекът, който е карал да треперят толкова царства и е пролял толкова кръв. Да, ще стана негова съпруга и ще го обичам винаги!
— Ах, божествена леди — възкликна Яниш и се хвърли в краката й, — кажете ми какво мога да направя за вас, само и само да ви освободя и да ви отведа при Сандокан, при моя най-добър приятел, когото обичам като брат.
— Направили сте вече много, като сте дошли тук, и аз ще ви бъда признателна до гроб.
— Но това не е достатъчно, трябва да убедя лорда да се оттегли във Виктория, за да дам възможност на Сандокан да действа.
— Ако аз говоря с чичо ми, който е станал крайно подозрителен, ще се усъмни в някакво предателство и няма да напусне вилата.
— Имате право, очарователна миледи. Но ми се струва, че вече е решил да остави вилата и да се оттегли във Виктория. Ако все още има някакво колебание, аз ще се помъча да го склоня.
— Пазете се, сеньор Яниш, защото той е много недоверчив и може да подуши нещо. Вярно, вие сте бял, но той може би знае, че Сандокан има приятел от бялата раса.
— Ще бъда предпазлив.
— Чака ли ви лордът?
— Да, миледи, покани ме на вечеря.
— Идете, за да не будите подозрение.
— И вие ли ще дойдете?
— Да, ще се видим по-късно.
— Сбогом, миледи — рече Яниш, като й целуна ръка.
— Вървете, благородни приятелю, никога няма да ви забравя.
Португалецът излезе като пиян, заслепен от красотата на това същество.
— Небеса! възкликна той, отправяйки се към кабинета на лорда. — Никога не съм виждал толкова красива жена и започвам наистина да завиждам на оня дявол Сандокан.
Лордът го очакваше, като се разхождаше нервно напред-назад, свъсил чело и кръстосал ръце на гърдите си.
— Е, млади човече, как ви прие моята племенница? — запита с твърд и ироничен тон.
— Като че ли не обича да й говорят за братовчед ми Уилям — отвърна Яниш. — За малко не ме изпъди.
Лордът поклати глава и бръчките на челото му станаха още по-дълбоки.
— Все така! Все така! — процеди през зъби. И пак започна да се разхожда, движейки нервно пръсти, после спря пред Яниш, който го гледаше, без да помръдне, и го попита: — Какво ме съветвате да направя?
— Казах ви вече, милорд, че е най-добре да отидете във Виктория.
— Вярно е. Мислите ли, че някога племенницата ми може да заобича Уилям?
— Надявам се, милорд, но преди това трябва да умре Малайския тигър — отговори Яниш.
— Ще успеят ли да го убият?
— Бандата е обкръжена от нашите войски, командувани от Уилям.
— Да, вярно е, той или ще го убие, или ще падне убит от, Сандокан. Познаваме умението и смелостта на този младеж.
Замълча пак и застана до прозореца, гледайки слънцето, което залязваше бавно. След няколко минути се обърна и каза:
— Значи, вие ме съветвате да замина?
— Да, милорд — отговори Яниш. — Възползувайте се от случая, за да напуснете вилата и да се приютите във Виктория.
— А ако Сандокан е оставил в засада някого близо до парка? Казаха ми, че с него бил оня бял човек, наречен Яниш, смелчага, който не отстъпва на Малайския тигър.