— Ама и ти цепиш направо като кръстосвач! — засмя се португалецът. — Както виждаш, изпълних мисията си като истински англичанин, дори като истински роднина на оня шмекер баронета.! Как само ме приеха, драги! Никой не се усъмни в мен нито за миг.
— Дори лордът?
— О, той най-малко от всички! Достатъчно е да знаеш, че ме чака за вечеря.
— А Мариана?
— Говорих с нея, главата ми се замая от красотата й, братко Но като я видях да плаче…
— Видял си я да плаче? — извика сърцераздирателно Сандокан. — Кажи ми кой я накара да пролива сълзи?… Кажи ми кой е и ще отида да изтръгна сърцето на този злодей, дето е разплакал божествените й очи…
— Побесня ли, Сандокан?… Та тя плака за теб!
— Ах, милото момиче! — възкликна пиратът. — Моля ти се Яниш, разкажи ми всичко.
Португалецът му разказа набързо за срещата си с лорда и после с момичето.
— Старият изглежда вече решен да тръгне — каза в заключение той, — следователно можеш да бъдеш сигурен, че няма да се върнеш сам в Момпрацем. Бъди разумен, брате, защото в парка има не малко войници и ще трябва да се бием здравата, за да пометем конвоя. Пък и не вярвам много на оня старец, който по-скоро би убил племенницата си, отколкото да остави да му я откраднеш.
— Ще я видиш ли тази вечер?
— Сигурно.
— Ах, да можех и аз да вляза във вилата!…
— Това е истинска лудост!
— Кога ще потегли лордът?
— Още не знам, но мисля, че тази вечер ще вземе някакво решение.
— Дали ще тръгне тази нощ?
— Предполагам.
— Как може да се знае със сигурност?
— Има само един начин.
— Какъв?
— Да се изпрати някой от нашите хора в китайската беседка или в оранжерията, за да чака там моите заповеди.
— Има ли постове из парка?
— Видях само при вратите — отговори Яниш.
— Ако отида аз в оранжерията?
— Не, Сандокан. Ти не трябва да напускаш тази пътека. Лордът може да ускори заминаването и присъствието ти е необходимо, за да водиш нашите хора. Добре знаеш, че ти струваш за десет души.
— Ще изпратя Параноа, че е съобразителен и ловък и ще стигне до оранжерията, без да го забележат. Щом залезе слънцето, ще се прехвърли през оградата и ще отиде там да чака твоите заповеди — Сандокан се позамисли малко и каза: — Ами ако лордът се разколебае и остане във вилата?
— Дявол да го вземе, тогава ще стане лошо!
— Ти не можеш ли да отвориш вратата през нощта и да ни пуснеш във вилата? И защо не?… Това ми се струва осъществимо.
— А на мене много трудно, Сандокан. Гарнизонът е многоброен, може да се барикадира в стаите и да се съпротивява дълго. Пък и лордът, като се види натясно, може да се поддаде на гнева и да изпразни пистолета си в момичето. Нямай вяра на този човек, Сандокан.
— Така е — рече Сандокан с въздишка. — Лорд Джеймс е способен да убие момичето.
— Ще чакаш ли?
— Да, Яниш. Но ако не се реши да тръгне скоро, ще предприема отчаян удар. Ние не можем да останем тук дълго. Трябва да открадна момичето, преди във Виктория да са узнали, че съм тук и че в Момпрацем има малко хора. Страхувам се за моя остров. Ако го загубим, какво ще стане с нас?… Там са нашите съкровища.
— Ще се помъча да убедя лорда да тръгне по-скоро. През това време ти трябва да заповядаш да въоръжат платнохода и да събереш тук целия екипаж. Конвоят трябва да се унищожи изведнъж, иначе лордът наистина ще извърши отчаяна постъпка.
— Има ли много войници във вилата?
— Около десетина и още толкова туземци.
— Тогава победата ни е сигурна. Яниш се бе надигнал вече.
— Връщаш ли се? — попита го Сандокан.
— Един сержант, поканен от капитан на вечеря, не бива да кара да го чакат — отвърна португалецът с усмивка.
— Как ти завиждам, Яниш!
— Но не за вечерята, нали, Сандокан?… Момичето ще го видиш утре.
— Надявам се — въздъхна Тигъра. — На добър час, приятелю, върви и го убеди!
Стиснаха си ръка и се разделиха.
Докато Сандокан и хората му се затулиха сред растенията, Яниш, запалил пура, се отправи към парка със спокойна крачка, сякаш се връщаше от разходка, а не от разузнаване. Мина край часовоя и тръгна из парка — беше още много рано да се яви пред лорда.
На завоя на една пътечка срещна леди Мариана, която сякаш го търсеше.
— Ах, миледи, какво щастие! — възкликна португалецът, като се поклони.
— Тъкмо вас търсех — отвърна девойката и му подаде ръка.
— Нещо важно ли имате да ми казвате?
— Да, че след пет часа заминаваме за Виктория.
— Лордът ли ви го каза?
— Да.
— Сандокан е готов, миледи. Пиратите са предупредени и очакват конвоя.
— Боже мой! — изхлипа тя и закри лицето си с ръце.