— В такива моменти, миледи, трябва да бъдем силни и решителни.
— А чичо ми… ще ме прокълне завинаги…
— Но Сандокан ще ви направи щастлива, най-щастливата жена.
Две сълзи се стичаха бавно по нежните бузи на девойката.
— Плачете ли?… О, не плачете, леди Мариана!
— Страхувам се, Яниш.
— За Сандокан ли?
— Не, за бъдещето.
— Ще бъде светло, защото Сандокан ще направи онова, което вие искате. Той е готов да изгори корабите си, да разпръсне ордите си, да забрави отмъщенията и да се прости завинаги със своя остров. Достатъчно е да кажете само една дума, за да го убедите.
— Толкова много ли ме обича?
— До полуда, миледи.
— Но в същност кой е този човек? Защо е тази кръв и тези отмъщения? Откъде е дошъл той?
— Чуйте ме, миледи — рече Яниш, като й предложи ръката си и я отведе към една сенчеста пътека. — Повечето смятат, че Сандокан е само жесток пират, излязъл от горите на Борнео, жаден за кръв и плячка, но се лъжат. Той е от царско потекло и не е пират, а отмъстител. На двадесет години се възкачил на престола на Мулудер, царство, което се намира към северните брегове на Борнео. Силен като лъв, горд като древен герой, смел като тигър, за кратко време той победил всички близки народи, простирайки границите си чак до царството Варауни и до реката Боти, Но тези подвизи били съдбоносни за него. Англичани и холандци, завиждайки на новата сила, която като че ли искала да покори целия, остров, се съюзили със султана на Варауни, за да сломят смелия воин. Отначало със злато, а после с оръжие довели до гибел новото царство. Предатели разбунтували различните народи, скъпо платени убийци унищожили майката, братята и сестрите на Сандокан, силни орди нахлули в страната, като подкупили военачалниците и войските, грабили, клали, извършили нечувани жестокости. Сандокан напразно се борил с отчаяна ярост, като потушил бунтовете и водил сражения с враговете. Предателствата го настигнали в самия му дворец, всичките му роднини загинали от ножа на наемни убийци, платени от белите. И в една нощ на огън и сеч той едва успял да се спаси със шепа смелчаци. Дълги години скитал по северните брегове на Борнео, преследван като див звяр, без храна, изпаднал в неописуема мизерия, надявайки се да си възвърне изгубения трон и да отмъсти за семейството си, докато една нощ, вече отчаян от всичко и от всички, се качил на един малайски кораб и се заклел да води жестока война с бялата раса и със султана на Варауни. Той бил силен, храбър, ловък и жаден за мъст. Опустошил бреговете на султана, непрестанно и безпощадно нападал английски и холандски кораби. И така станал страшилище по моретата, станал непобедимият Малайски тигър. Останалото вие го знаете.
— Значи той отмъщава за своето семейство! — възкликна Мариана, като изтри сълзите си.
— Да, миледи, той е отмъстител, който често оплаква майка си, братята и сестрите си, паднали под ножа на убийците, отмъстител. който не се е опетнил с безчестни дела, който винаги е зачитал слабите, щадил е жените и децата и който ограбва неприятелите си не от жажда за богатства, а за да може един ден да вдигне армия от смелчаци и да си възвърне изгубеното царство.
— Ах, как ме успокояват тези ваши думи, Яниш — рече девойката.
— Сега решена ли сте да следвате Малайския тигър?
— Да, обичам го до такава степен, че без него животът ми би бил мъчение.
— Да се върнем във вилата, миледи.
Яниш отведе момичето във вилата и се качиха заедно в столовата. Лордът беше вече там и се разхождаше напред-назад с гордата осанка на истински англичанин, роден на брега на Темза. Беше мрачен и сърдит както преди.
— А, вие тук ли сте вече? Помислих, че ви се е случило някакво нещастие, след като решихте да излезете навън от парка.
— Исках да се убедя с очите си, че няма никаква опасност, милорд — отговори Яниш спокойно.
— Не видяхте ли някое от онези момпрацемски кучета?
— Никой, милорд. Можем да отидем във Виктория съвсем спокойно.
Лордът помълча малко, после се обърна към Мариана, която бе застанала до един прозорец, и я запита:
— Разбрахте ли, че отиваме във Виктория?
— Да — отвърна тя сухо.
— Ще дойдете ли?
— Много добре знаете, че всякаква съпротива от моя страна би била безполезна.
— Мислех, че ще трябва да ви завлека там насила.
— Господине!
Португалецът долови заплашителен пламък в очите на девойката, но замълча, макар че изпитваше неудържимо желание да прободе със сабята си стария капитан.
— Я виж ти! — възкликна лордът още по-иронично. — Да не би случайно да сте разлюбили вече онзи обесник, че сте съгласна да дойдете във Виктория? Приемете моите поздравления, госпожице!