— Спрете! — извика девойката с такъв глас, че накара да потрепери дори самия лорд.
Няколко мига се гледаха мълчаливо един друг като зверове, които се предизвикват, преди да се разкъсат.
— Или ще отстъпиш, или ще те насека на парчета! — извика лордът с яростен глас. — По-скоро ще те убия, отколкото да станеш съпруга на онова куче Сандокан!
— Направете го — отвърна тя и пристъпи към него заплашително.
— Няма защо да ми правиш сцени! Знаеш, че съм непреклонен. Вместо това, иди да се приготвиш за заминаването!
Момичето се бе спряло. Размени бърз поглед с Яниш и излезе от стаята, като затръшна силно вратата.
— Видяхте ли я? — обърна се лордът към Яниш. — Тя мисли да ме предизвика, но се лъже. Ей богу, ще я прекърша.
Вместо да отговори, Яниш избърса студената пот от челото си и скръсти ръце, за да не се поддаде на изкушението да развърти сабята. Би дал половината от живота си, за да се освободи от този ужасен старец, който бе способен на всичко.
Лордът се разтъпка няколко минути из стаята, после направи знак на Яниш да седне на масата.
Вечерята премина в мълчание. Лордът почти не докосна храната, затова пък португалецът се натъпка здравата, защото не знаеше кога и къде ще може да яде пак.
Едва Бяха привършили, когато влезе един ефрейтор:
— Викали сте ме, ваше благородие?
— Кажи на войниците да имат готовност за тръгване.
— За кой час?
— Ще напуснем вилата в полунощ.
— На коне?
— Да, и нареди на всички да подменят патроните в пушките.
— Слушам, ваше благородие.
— Всички ли ще заминем, милорд? — попита Яниш.
— Ще оставя тук четирима души.
— Многоброен ли е конвоят?
— Ще взема дванадесет предани войници и десет туземци.
— С такива сили няма от какво да се страхуваме.
— Вие не познавате момпрацемските пирати, млади човече. Ако трябва да ги срещнем, не знам кой ще победи.
— Разрешете да сляза в парка, милорд.
— Какво искате да правите?
— Да наблюдавам приготовленията на войниците.
— Вървете, момко!
Като излезе, португалецът се спусна бързо по стълбите, мърморейки сам на себе си:
— Надявам се, че ще успея да предупредя навреме Параноа. Сандокан ще подготви голяма засада.
Мина край войниците, без да спре, и се упъти по алеята, която трябваше да го отведе до оранжерията. След пет минути се озова сред банановата туфа, където беше пленил английския войник. Огледа се наоколо, за да е сигурен, че не го следят, доближи се до оранжерията и блъсна вратата.
Отпреде му се изпречи черна сянка и една ръка опря пистолет в гърдите му.
— Аз съм, Параноа.
— Ах, вие ли сте, сеньор Яниш.
— Тръгвай веднага, за да предупредиш Сандокан, че след няколко часа ще напуснем вилата.
— Къде трябва да ви причакаме?
— По пътеката за Виктория.
— Много ли сте?
— Всичко двадесетина души.
— Тичам веднага. До скоро виждане, сеньор Яниш. Малаецът се спусна встрани от алеята и изчезна в тъмната сянка на дърветата.
Когато Яниш се върна във вилата, лордът вече слизаше по стълбите с пушка на рамо и сабя на кръста.
Конвоят, съставен от двадесет и двама души — дванадесет бели и десет туземци, всичките въоръжени до зъби, — бе вече на крак. Конете чакаха при градинската врата.
— Къде е племенницата ми?
— Ето я — отговори сержантът, командуващ конвоя. Наистина в този момент леди Мариана слизаше по каменната стълба. Бе облечена като амазонка, с небесносиньо кадифено елече и дълга рокля от същия плат — този кос гюм и цвета му подчертаваха още повече бледността на лицето й, — на главата си носеше изящна баретка, украсена с пера, кривната леко върху златистите й коси.
Португалецът, който я наблюдаваше внимателно, видя да трепкат две сълзи на клепките й, на лицето й бе изразена силна тревога.
Тя не беше вече енергичното момиче от преди няколко часа, отговорило така пламенно и гордо на лорда. Мисълта, че ще бъде отвлечена по този начин, че ще трябва да остави завинаги своя чичо, единственият й роднина, който не я обичаше, вярно е, но бе положил не малко грижи за нея в детството й, че ще се раздели завинаги с тези места, за да се впусне в едно неясно и несигурно бъдеще, в прегръдките на един мъж, наречен Малайския тигър, всичко това я изпълваше с ужас.
Когато се качи на коня, от очите й рукнаха сълзи и тя се разрида неудържимо.
Яниш тласна коня си към нея и се помъчи да я успокои:
— Кураж, миледи, Перлата на Лабуан ще има светло бъдеще.
При командата на лорда отрядът потегли и като излезе от парка, тръгна по пътеката, която водеше към мястото, където тигрите бяха поставени в засада,
Начело яздеха шестима войника, които стискаха здраво пушките и се взираха напрегнато вляво и вдясно на пътеката, за да не бъдат изненадани; след тях беше лордът, после Яниш и младата леди, заградени от двете страни от други четирима войника, и накрая останалите в стегната група, поставили оръжието отпред на седлото.