Лордът, кой го бе блъснат от Яниш в дънера на едно дърво, остана сам и полужив сред труповете по пътеката.
Нощта беше чудесна. На небето нямаше нито едно облаче, огромната ярка луна къпеше в мека синкава светлина тъмните тайнствени лесове и ромонливите води на рекичката, по кротките вълни на Малайско море потрепваха нежни отблясъци.
Лек ветрец, наситен с благоуханията на екзотични цветя, поклащаше с шепот листата, галеше спокойния морски бряг и отминаваше към далечните хоризонти на запад. Навред цареше тишина, покой и тайнственост. Само от време на време се чуваше монотонният плясък на прибоя, който обливаше пустите пясъци на брега, а на палубата на корсарския кораб свистенето на нощния бриз. Платноходът се бе измъкнал от устието и летеше вече на запад, оставяйки зад себе си Лабуан, който постепенно чезнеше в мрак. На палубата бдяха само трима души: мълчалив и тъжен, Яниш бе седнал на кърмата, с ръка на руля: Сандокан и златокосото момиче седяха на носа под сянката на големите корабни платна, галени от нощния бриз.
Пиратът притискаше девойката до гърдите си и бършеше сълзите й, блеснали на клепачйте.
— Не плачи, любов моя — говореше й той. — аз ще те направя щастлива, безкрайно щастлива. Ще отидем далеч от тези острови, ще погребем моето жестоко минало и няма да чуваме вече нито за пиратите, нито за моя див Момпрацем. Ще забравя заради теб слава, мощ, кървави отмъщения, всичко, всичко, дори моето страшно име, защото искам да стана съвсем друг човек. Чуй ме, обожаемо момиче! До днес бях страшният пират от Момпрацем, до днес бях убиец, жесток, свиреп и страшен, бях Тигъра… но сега ще обуздая поривите на моята дива природа, ще пожертвувам моето могъщество, ще изоставя това море. което някога с гордост наричах мое, и ще разпусна страшната си банда. Не плачи, Мариана, бъдещето, което ни очаква, няма да бъде мрачно, тъжно, а радостно и светло. Ще отидем далеч от нашите острови, в които сме израсли, живели, обичали и страдали, ще загубим отечество, приятели, роднини, но какво от това? Ще ти даря нов остров, по-слънчев и по-весел, където няма да чувам грохота на оръдията, нито ще виждам вече жестоките призраци на моите жертви. Не. няма да има вече нищо от това! И винаги ще ти повтарям: обичам те, Мариана! О, кажи ми и ти тези сладки думи, които никога не са галили ухото ми през моя бурен живот!
Девойката се отпусна в ръцете на пирата и промълви през сълзи:
— Обичам те. Сандокан, обичам те, както не е обичала никоя жена на земята!
Сандокан пак я притисна до гърдите си и докосна с устни златистите й коси и снежнобялото чело.
— Днес сме в това море, но утре ще бъдем на сигурно място, в моето непристъпно гнездо, където не ще посмее да дойде никой, за да ни напада. После, когато изчезне всякаква опасност, ще отидем където искаш, мое любимо момиче.
— Да. ще отидем далече… — промълви Мариана, от гърдите й се изтръгна въздишка, подобна на стон, и тя припадна в ръцете на Сандокан. Почти в същия миг един глас каза:
— Неприятелят ни преследва, братко!
Пиратът се извърна с момичето на ръце и видя пред себе си Яниш. който му сочеше една светла точка в морето.
— Току-що забелязах онази светлина, идва от изток. Може би по следите ни е пратен кораб, за да ни отнеме откраднатата от лорда плячка.
— Но ние ще я браним, Яниш! — заяви Сандокан. — Тежко на всеки, който се опита да ни препречи пътя, тежко им! Пред очите на Мариана съм готов да се боря с цял свят! — Погледна внимателно посочената светлина и изтегли ятагана си.
В това време Мариана се бе съвзела и като видя пирата с ятаган в ръка, извика ужасена.
— Защо си извадил оръжие, Сандокан? — попита го тя пребледняла.
Пиратът я погледна с безкрайна нежност и се поколеба, но после я заведе на кърмата и й посочи светлата точка в морето.
— Звезда ли е това?
— Не, любов моя, кораб, който ни преследва; това око шари жадно из морето, за да ни търси.
— Боже мой, значи ни преследват?
— Вероятно, но ще ги срещнем с картеч и гюллета.
— А ако те убият?
— Да ме убият? — възкликна той и изпъчи гордо гърди. — Все още се смятам неуязвим! Кръстосвачът — защото наистина това беше кръстосвач — не беше вече обикновен силует. На фона на ясното небе се открояваха мачтите му, издигаше се гъст стълб дим, сред който летяха рояци искри. Носът му пореше бързо вълните, проблясващи на лунната светлина, а вятърът донасяше до платнохода шума на витлата му.
— Ела, ела, проклетнико! — викна Сандокан, заканвайки се с ятагана, докато с другата ръка притискаше до себе си момичето. — Ела да премериш силите си с Малайския тигър, нека екнат оръдията ти, хвърли хората си на абордаж, аз те зова на,бой!