— Човек ли видяхте? — запита го Патан.
— Не, слушай — отвърна Сандокан. Малаецът наостри уши и долови далечен лай.
— Някой е излязъл на лов — каза той, като се изправи.
— Да отидем да видим.
Тръгнаха отново, провирайки се между пиперените храсти, чиито клони бяха отрупани с червени гроздове, под хлебните дървета и арековите палми, по листата на които кръжаха рояци хвърчащи гущери.
Кучешкият лай се чуваше все по-близо и твърде скоро двамата пирати се озоваха пред един грозен негър, обут в червени панталони, който държеше на каишка голямо куче.
— Къде отиваш? — запита го Сандокан, препречвайки пътя му.
— Търся следите на един тигър — отговори негърът.
— А кой ти разреши да ловуваш из моите гори?
— Аз съм слуга на лорд Гълдик.
— Добре. Кажи ми сега, ти, жалък роб, чувал ли си да се говори за някаква девойка, наречена Перлата на Лабуан?
— Че кой на този остров не познава това красиво същество? Тя е добрият дух на Лабуан, обичана и уважавана от всички.
— Толкова ли е хубава? — запита Сандокан развълнуван. — Никоя жена не може да се сравнява с нея. Силна тръпка разтърси Малайския тигър.
— Кажи ми — поде той след миг мълчание — къде живее?
— На два километра оттук, сред една савана.
— Достатъчно! Върви и ако ти е мил животът, не се обръщай назад.
Даде му шепа злато и когато негърът изчезна, той се отпусна под едно хлебно дърво.
— Ще чакаме нощта — рече — и после ще отидем да разузнаем околностите.
Патан също се изтегна под сянката на една арекова палма, но с карабината под ръка.
Някъде около три часа след пладне неочаквано събитие прекъсна почивката им.
Оръдеен залп проехтя откъм морето, като накара птиците в горите изведнъж да замлъкнат.
Сандокан скочи на крака, стиснал карабината, с изкривено лице.
— Оръдеен залп! — възкликна той. — Ела, Патан, виждам кръв!…
Двамата пирати стигнаха до брега на реката за по-малко от десет минути. Всички техни хора се бяха качили на борда на корабите и спускаха платната, защото вятърът бе стихнал.
— Какво става? — запита Сандокан, като скочи на палубата.
— Нападнати сме, капитане — отвърна Джиро-Батол. — Един кръстосвач ни затваря пътя при устието на реката.
— Аха! — възкликна Тигъра. — И тук ли дойдоха да ме нападат тези англичани? Е добре, смели тигри, на оръжие, излизаме в морето! Ще им покажем как знаят да се бият Тигрите на Момпрацем!
— Да живее Тигъра! — ревнаха двата екипажа със страшно въодушевление. — На абордаж! На абордаж!
Миг след това двата кораба се спуснаха надолу по реката и скоро излязоха в открито море.
На шестстотин метра от брега се движеше бавно голям тримачтов кораб с вместимост над хиляда и петстотин тона и мощно въоръжение, който затваряше пътя на запад.
На неговата палуба биеха барабани, с които призоваваха хората да застанат по бойните си места, чуваха се отчетливо заповедите на офицерите.
Сандокан погледна хладнокръвно този страшен неприятел и вместо да се изплаши от неговата грамада, от многото оръдия и екипажа, може би три или четири пъти по-многоброен от екипажа на двата платнохода, извика гръмогласно:
— Тигри, на весло!
Пиратите се спуснаха под палубата, хващайки веслата, докато през това време артилеристите насочваха топовете и бомбардите.
— Ха да те видя сега, проклет параход! — викна Сандокан, когато двата кораба полетяха като стрели под тласъка на веслата.
На палубата на кръстосвача изведнъж блесна огън и край мачтите на пиратския кораб профуча голям снаряд.
— Патан, на оръдието! — извика Сандокан.
Малаецът, един от най-добрите артилеристи, с които се гордееше пиратството, стреля със своето оръдие. Снарядът разби командния мостик, като същевременно счупи флагщока. Военният кораб, вместо да отговори, зави на борд, като показа амбразурите на бакборда си, от които стърчаха дулата на половин дузина оръдия.
— Патан, не стреляй нахалост — заповяда Сандокан. В същото време бе даден оръдеен залп и от кораба на Джиро-Батол. — Строши мачтите на този проклетник, разбий витлата и оръдията му и когато окото ти не е вече сигурно, падни геройски.
В същия миг кръстосвачът като че ли се подпали. Ураган от желязо прекоси въздуха и улучи двата пиратски кораба, помитайки ги като понтони.
Сред пиратите се чуха страхотни викове на гняв и болка, заглушени от втори бордови залп, който направи на пух и прах гребци, оръдия и артилеристи.
След това военният кораб, обвит в гъсти кълба черен и бял дим, изви на борд на по-малко от четиристотин стъпки от пиратските платноходи и се отдалечи на километър, готов да поднови стрелбата.