Португалецът се подчини.
Параходът, който сякаш чакаше само сигнал, веднага удвои скоростта си и като стигна на хиляда метра, даде вече истински залп, защото снарядът изсвистя над пиратския кораб.
Сандокан не трепна. Хората му заеха бойните си места, но не отговориха нито на предизвикателството, нито на заканата.
Параходът продължи напред, ала по-бавно и по-предпазливо. Това мълчание навярно го безпокоеше, и то не малко, защото, добре знаеше, че корсарските кораби са винаги въоръжени и със, смел екипаж.
На осемстотин метра прати втори снаряд, който се удари в кърмовата броня на пиратския кораб и рикошира в морето. След малко профуча трети снаряд и проби двете платна — на гротмачтага и на фокмачтата, а четвъртият се разби в единия от двата топа на кърмата и едно парче отхвръкна до парапета, на който седеше Сандокан. Той скочи, изправи се гордо и като вдигна десница към вражеския кораб, викна заплашително:
— Стреляй, стреляй, проклет параход, не ме е страх от теб! Когато видиш кой съм, ще разбия витлата ти и ще те спра завинаги!
На носа на кръстосвача блеснаха нови две светкавици, последвани от силен грохот. Единият снаряд разби част от кърмовия парапет само на две крачки от Сандокан, а другият отнесе главата на пирата, който в това време завързваше един шкот на задния мостик.
Сред екипажа се надигна гневен рев:
— Да отмъстим, Малайски тигре!
Сандокан се извърна към хората си и ги стрелна сърдито с очи.
— Тишина! Тук командувам аз!
— Параходът не ни щади, Сандокан — обади се Яниш.
— Остави го да стреля.
— Какво още чакаш?
— Да съмне.
— Това е лудост, Сандокан. Ако те улучи някой снаряд…
— Аз съм неуязвим! — извика Малайския тигър. — Гледай, не се боя от огъня на този параход.
С един скок той се хвърли на кърмовия парапет, залавяйки се за флагщока.
Яниш потръпна от страх. Луната беше високо на хоризонта и от неприятелския кораб с далекоглед можеше ясно да се различи този безумец, който се излагаше на оръдейната стрелба.
— Слизай, Сандокан! — извика Яниш. — Искаш да те убият… Безстрашният мъж отвърна с презрителна усмивка.
— Помисли за Мариана! — помъчи се да го стресне Яниш.
— Тя знае, че не се страхувам. Тишина! По местата си!
По-лесно би било човек да спре парахода, отколкото да накара Сандокан да се махне оттам. Яниш, който познаваше упоритостта на своя другар, се отказа да настоява и се отдръпна зад единия от двата топа.
След неуспешните залпове кръстосвачът бе прекратил огъня. Капитанът му навярно искаше да скъси разстоянието, за да не си хаби напразно мунициите.
В продължение на четвърт час двата кораба следваха своя курс и като стигнаха на петстотин метра един от друг, канонадата бе подновена още по-яростно.
Снарядите се сипеха като дъжд над малкия платноход — едни фучаха през платната, късаха въжетата на такелажа и чупеха рейте, други се удряха в металните брони и рикошираха. Един снаряд прекоси палубата и едва не закачи главната мачта. Ако беше минал десет сантиметра по-надясно, платноходът щеше да спре изведнъж.
Въпреки опасната градушка Сандокан не помръдваше от мястото си. Гледаше хладнокръвно вражеския параход, който форсираше машините си, за да скъси разстоянието, и се усмихваше иронично всеки път, когато край ушите му профучаваше снаряд.
После Яниш го видя, че в един Момент скочи и се запъти към мортирата, но в следващия миг се отказа и се върна на мястото си, като измърмори:
— Още не! Искам добре да видиш съпругата ми. Параходът продължи да обстрелва още десет минути малкия платноход, който не правеше никаква маневра, за да се измъкне от тази желязна градушка, после пукотът постепенно се разреди, докато секна съвсем.
Оглеждайки внимателно мачтите на вражеския кораб, Сандокан видя да се развява голямо бяло знаме.
— Аха! — възкликна безстрашният мъж. — Приканваш ме да се предам!… Яниш!
— Какво искаш, братко?
— Издигни моето знаме!
— Луд ли си? Тези негодници ще подновят стрелбата.
— Нека се знае, че Малайския тигър води този платноход!
— И ще те поздравят с дъжд от гранати.
— Вятърът се позасили, Яниш. След десет минути ще бъдем, извън обсега на неговите оръдия.
— Така да бъде!
Яниш даде знак на един пират, който закачи знамето на кърмовия фал и го издигна до върха на гротмачтата. Вятърът го изду и на ярката лунна светлина се открои кървавочервеният флаг.
— Сега стреляй, стреляй! — извика Сандокан и се закани с юмрук на врага. — Нека гръмнат топовете ти, въоръжи хората си, заради котлите си с въглища, аз те чакам! Искам да ти покажа придобивката си при блясъка на моя картечен огън!